Финиковата палма (на латински Phoenix - "Феникс" поради това, че след смъртта тази палма се възражда с млади издънки от корените) e род растения от семейство Палмови (Arecaceae), включващ 18 вида, чиито плодове са тип костилка, известни като фурми. Възрастния индивид представлява, дърво със средно тънък ствол, носещ на върха розетка от дъговидно извити перести листа. На ствола остават дръжките на отмрялите листа. Период на цъфтене: август - септември. Съцветията излизат от пазвата на листата, като се има предвид, че на едно растение те биват, или мъжки, или женски, сиреч тя е двудомно растение. Плода (фурма) представлява продълговата ягода, с дължина 2-7 см, покриващ твърдо семе с продълговата бразда. Размножаване: чрез семена или издънки. В рода има няколко вида, но като декоративни основно се отглеждат три вида: Phoenix dactylifera (Същинска Финикова палма)
Phoenix canariensis (Канарска финикова палма)
Phoenix roebelinii
Финиковата палма е бързоизрастващо стайно растение, подходящо и за засаждане в дървени съндъчета. Въпреки, че в България финиковата палма е популярна само като стайно цвете, в пустинните местности на Северна Африка достига на височина до седеметажна сграда. Както всички палми, тя не образува дървесина, а стъблото й е сочно, тревисто и меко. Расте бавно, особено в първите години, като образува само няколко листа. Впоследствие долните листа окапват и основите им изграждат стъблото. Редовно цъфти с пищни златистожълти съцветия. Финиковата палма започва да плододава от шестата година. Тя обаче е двудомно растение. Женските и мъжките съцветия са на отделни растения.
Родината на Канарската финикова палма са Канарските острови. Прозхода на Phoenix dactylifera (в превод от латински означава: феникс имащ пръсти) е Месопотамия, но от дълбока древност се отглежда като културно растение в Северна Африка, Индия. Напоследък се отглежда в Южна Европа и Америка, като парково растение.Възрастните индивиди имат право, достигащо до 30 метра стъбло. Наричат е още пясъчна красавица. По думите на един арабски поет, краката на тази палма са във вода, а главата ѝ в небесния огън, което говори, че тя е класическо оазисно растение. Тя един от екзотичните представители, отглеждани у нас като стайно растение. Напоследък на някои места в България се отглеждат на открито, като изискват зимните месеци да бъдат покривани с предпазваща от студа конструкция и поставянето на източник на топлина. Според някои ентусиасти зимата на 2006-2007 г. е била благосклонна и е пощадила незащитени финикови палми, засадени на открито.Трябва да поливате растението с филтрирана водя, като количеството е съобразено с възрастта и големината на палмата. Финиковата палма трябва често да се оросява. Тори се през периода на израстване на всеки 14 дена. Като всеки пустинен вид, палмата има дълги корени, които проникват на голяма дълбочина, за да търсят влага. В домашни условия това може да се забележи лесно – още на втората година корените на финиковата палма излизат през дупките на дъното на саксията. Това налага ежегодно пресаждане.По-младите растения предпочитат полусенчесто място, докато по-старите екземпляри се чувстват по-добре на светло, без обаче да са изложени на пряка слънчева светлина. През цялата година финиковата палма изисква температура от 18-25* C, но не близо да се държи в близост до отоплителни тела. Не обича сухия въздух.Растението може да се размножава с отводи или издънки, но най-добре е да се използват костилки. Въпреки, че семената са твърди, те поникват за около два месеца. Подготвя се смеска от градинска почва, пясък, дървени стърготини и торф.Съдът може да се покрие с тъмна хартия, за да се запази влагата. Полива се редовно. Когато поотраснат растенията се засаждат в отделни саксии. Тези палми изискват високи, тесни и добре дренирани саксии.
Родът обхваща два вида ветрилни палми, които външно приличат на Pritchardia, чийто подрод са били до 1879 година. Washingtonia развива здрави, издути в основата солитерни стъбла, които стават много високи и образува почти кръгли ветрила, които за разлика от много видове палми, не падат, когато достигат определена възраст, а се обръщат надолу и обвиват ствола като облечени една над друга фусти. Оттук и точното американско наименования.
Семейство - Arecaceae/Палмови.
Вашингтонията е едно от най-популярните стайни растения в цял свят. Тя “е родена” в пустинните части на Аризона и Калифорния и е декоративно-листно растение. Палмата “Вашингтон” е висока и красива, растяща бързо. Притежава големи, кръгли листа, като специфичното при нея е, че по-старите й листа не окапват, а увисват.
Няколко вида:• Washingtonia filiferaТя достига височина над 20 м при диаметър на стъблото 1 м. Дръжките на зелените до сиво-зелени листа са отчасти много бодливи, а сегментите са разрязани на върха. Между сегментите висят много дълги, бели, отчасти къдрави нишки. Плодовете са овални, дълги ок. 6мм и черно-кафяви.• Washingtonia robustaЗа разлика от предишния вид, стъблото, което в основата си има форма на слонски крак, е с диаметър само 25 см. Без листните основи то е грапаво и сиво-кафяво на цвят. Ръбовете на листните дръжки на младите растения са изцяло покрити с бодли. В горната си част дръжките са с червено-кафяв оттенък. Нишките между листните сегменти, както и въоръжението на листните дръжки намаляват с напредването на възрастта.Основата на листните дръжки заедно със ствола имат живописен вид. Вашингтониите растат доста бързо и в голям съд може да достигнат над 2 м ширина и 3 м височина.Култивиране: Вашингтониите са любими декоративни растения и са подходящи за култивиране в саксии и контейнери. Като типично растение за сдудена къща, през зимата те не трябва да бъдат на много топло и тъмно място. Растенията образуват голяма коренова маса и затова трябва да се прехвърлят в по-големи съдове по-рано от други родове. Пресажда се, когато е необходимо, в хранителна тревна или компостна пръст.Семейство: Arecaceae, палмови.Произход: Родината на палмата е северозападно Мексико и югпзападната част на САЩ. Тя се среща заедно с друга растителност в района, в долините, близо до водни басейни, но също така и в сухи области. Месторастене: старите екземпляри на слънчево, а младите на светло до полусенчесто.Субстрат: Оптимална пръст или глинеста градинска пръст с пясък.Поливане, торене: В периода на израстване се полива обилно и до август се наторява през 14 дни с намалени дози. Важно: не се полива в сърцето на растението, за да не загнива.Размножаването със семена изисква много време. За да ускорите малко покълването като натопите семената в топла вода.Презимуване: На светло при 5-8оС. Полива се малко. Младите растения се пресаждат през пролетта, а старите само ако туфата напира да излезе извън съда. Необходим е добър дренаж!Вредители, болести: щитоносни въшки.Предупреждение: опасност от нараняване по шиповете на листните дръжки.Съвети за оформление: вашингтонията е солитерно растение, което расте доста бързо и изисква много място.
Кокосовата палма е растение от семейство Палмови (Arecaceae). Вирее в Африка, Америка, Океания и Азия. Обичайно расте в близост до тропични плажове, но се среща и на 1000 м надморска височина.
На височина достига около 30 м, листата ѝ са перести с дължина от 4 до 6 м. Старите листа опадват като оставят ствола оголен и гладък. Плодът на кокосовата палма е кокосовият орех.
Най-много се култивира в Югоизточна Азия, но има обширни плантации и в карибския район, по-специално на Ямайка и Юкатан в Мексико.Красивата палма олицетворява романтиката на тропиците. Тя има и огромна икономическа стойност. Съществуват множество разновидности, от палми джуджета до достигащи 20 метра дървета. Всички те имат величествени сиви стебла с корона от сложни жълто – зелени листа. Всяко листо е около 3-5 метра дълго.
През последните две десетилетия, кокосовата палма в Южна Флорида беше нападната от микроорганизъм, който причинява болест, наречена смъртоносно пожълтяване. За щастие вече се произвеждат разсади, които са резистентни на болестта.
Наричат я още китайска конопена палма. В Европа тя е много обичан и често култивиран вид.Трахикарпусът е най-устойчивата от всички палми, отглеждани в саксии и големи съдове. За кратко време тя понася температура до -16 Сo. Тя се среща засадена на открито дори у нас на неветровити места. Старите екземпляри цъфтят и дори дават плод. Трахикарпусът е част от пейзажа в Южна Англия, Южна Швейцария, покрай езерата в Северна Италия, по южното Атлантическо крайбрежие и на Лазурния бряг. В голям съд тя достига височина 2-4 м, образува масивно влакнесто стъбло с почти кръгли, блестящозелени перести листа върху дълги 40-90 см. дръжки. За една година стволът нараства само с няколко сантиметра.
Слаба нужда от вода, подходящо място - в офиса.Описание: Цикасът е изключително древно растение. Името му в превод от гръцки (Kykas) означава палма. Това не е точно палма, но много прилича по външен вид на всички палмови. За разлика от палмите, цикасът е двуполов и съществуват мъжки и женски растения. Произхожда от Югоизточна Азия (Япония и Тайван ) и Австралия. Той расте много бавно и може да живее дълго у дома при подходящи грижи.Младите листа на цикаса са завити спирално, както при папратите. Те са крехки и доста нежни, по-късно обаче стават твърди и жилави.При покупка трябва да внимавате, защото е скъпо растение и обикновено стои дълго по магазините, където условията не са много подходящи или го преполиват поради незнание относно нуждите му. Убедете се, че не са повредени централните листа, а крайните не са започнали да пожълтяват. Най-подходящи за покупка са растения с 3 до 5 развити листа.
Авокадото e растение от семейство лаврови. Произхожда от Централна Америка и е познато още преди 8000 г. на ацтеките и маите. Названието му (ahuacatl) идва от езика нахуатъл, което в превод означава тестиси поради приликата на плода с този анатомичен орган. Растението е донесено в Европа от испанците през 17 в. Днес най-големите производители на авокадо са Мексико, Индонезия, САЩ, Бразилия и Колумбия. Големи плантации с авокадо има и в Европа - в Испания и на Корсика.
Ако в родната си Америка авокадото е плодородно дърво с височина до 20м, в саксия то е привлекателен храст с едри листа и далеч по-скромни размери. Това растение рядко се предлага по магазините, но лесно можете да го отгледате сами.
Дървото вирее във влажни тропически гори и достига височина от около 15 м. Плодът обикновено тежи около 150-250 г, но има и сортове с по-едри плодове (около 1 кг), а също и миниатюрни разновидности. Цветът е зелен или кафяво-зелен. Вътрешността съдържа една семка, но често се бърка с костилка поради големината ѝ. Плодът узрява едва след като бъде откъснат от дървото.
Отделете костилката от плода, почистете я от всички остатъци. Сега идва сложното – трябва да пробиете 3-4 дупки в костилката по обиколката й, за да мушнете вътре връхчетата на клечки за зъби, с които ще закрепите костилката над бурканче с вода. Заострената част трябва да е отгоре, а плоската едва да докосва водата. Когато бурканчето се запълни с корени, засадете младото растение в саксия с тлъста градинска почва с добавка на глина, така че поне половината костилка да остане навън.
Поливайте обилно и оросявайте често през топлите месеци. Торете на две седмици. Пензирайте клонките на младия екземпляр, за да поощрите разклоняването му.
През зимата го местете на хладно – до 10-15 С, оставяйте почвата да засъхне между поливанията. Ако е на топло, може да загуби всичките си листа. Спрете торенето, за да му дадете покой.
След като се прихване, намерете на авокадото слънчево място в стаята или навън.
Повечето видове ананас са подходящи за отглеждане в домашни условия, само докато са малки. Ананасът джудже прави изключение. Неговите листа рядко стават по - дълги от 40 см.
Грижи: В помещението трябва да се поддържа постоянна температура от 18 - 20 градуса, а през зимата тя може да падне максимум до 15 градуса. Идеалната почва за растението се състои от равни части торф и гнили листа, пясък и оборски тор. Това я прави рохкава и лесно пропускаща водата. Ананасът не бива да се преполива. Използва се мека и топла вода. В периода на цъфтеж се налива по малко вода и в самата розетка. Желателно е листата да се опръскват често през лятото. Торенето става с подходящ, добре разреден тор, през 2 седмици.
Място: Основното нещо, от което се нуждае растението, за да цъфне и даде плод, е силна светлина, и то минимум по 4 часа на ден. Идеалното място за него е до прозореца. При липса на достатъчно светлина, листата на ананаса бързо се обезцветяват. Анансът има нужда от свеж въздух, поради което е редно да се изнася на балкона.
Размножаване: След като прецъфти и даде плод, голямата розетка на ананаса умира. Това е моментът растението да се размножи - чрез кореновите кленове, които се отделят и се засаждат в нова саксия.
Можете да размножите ананаса и чрез върхови калеми. за целта през топъл сезон от годината се купува плод с добре развит върхов филиз, наречен "султан". Той се отрязва внимателно, заедно с 1-2 см. от плода и се натрива с прах от дървени въглища. След като засъхне, калемът се засажда в смес от торф и пясък и се покрива с найлон или стъкло. След около 3 седмици ще се появят нови корени, след което растението се премества в саксия. Размноженият по този начин ананас ще цъфне чак след 3 - 4 години.
Семейство: Лилиеви – Liliaceae
Произход: Южна Америка, Южна Африка
Описание:
Повсеместно разпространено растение, известно и в България като “кактусът – чудотворният лек за всички болести”. Съществуват около 1500 подвида алое, разпространени са преди всичко в местности с пустинен, горещ и сух климат, където в продължение на много месеци не вали дъжд. За да преживее критичния сух период, изтощеният корен, в който не е останала никаква влага, поддържа големината и развитието на растението, като автоматично произвежда в своите разклонения защитни субстанции, които поддържат живота на растението. Тези т.нар. биогенно стимулиращи субстанции, само на Алое вера / Aloe vera (Aloe ferox), все още не са напълно химично изследвани, но, пренесени в човешкия организъм, активизират тъканите на всички системи и довеждат изтощения от болест организъм до цялостна регенерация.
Отделните цветове представляват тръбички, увиснали надолу. Старите екземпляри цъфтят напролет, като цветовете варират от тъмно червено през оранжево и розово до светло жълто.
Поради това, че алоето съдържа 95% вода, то е изключително топлолюбиво и неустойчиво на студ. Алоето е силно светлолюбиво растение. Почвата трябва да бъде умерено наторена и силно дренирана. През лятото трябва да се полива умерено. От пролетта до късна есен може да се държи навън - в градината или на балкона. През зимата се съхранява на светло и прохладно място и се полива крайно умерено колкото да не засъхнат корените му. По време на интензивния растеж може да се тори със слаб разтвор на минерални торове, но не по-често от 1 път на 10 дни.
Видове:
1. Алое ферокс (А. вера)
Aloe ferox (A. vera)
2. Алое аристата ( с по-големи шипчета)
Aloe aristata
Алоето е градинско цвете, но някои екземпляри са саксиини и подходящи за стайно отглеждане. Ако алоето е на открито, то трябва да бъде посадено на слънчево място или на прошарена сянка. В стайна обстановка трябва да се държи в близост до източник на топлина и близо до прозорец, за да се набави нужното количество слънчева светлина.
Размножава се чрез семена и чрез връхни резници. Алоето се размножава от страничните и горни филизи, които, след като се отрежат се оставят да засъхне на открито 2-3 седмици. Резницата се засажда в глинена почва, смесена с едрозърнест пясък и се оставят на светлина в топло помещение. Първите две седмици не се поливат. След появата на корени се поливат внимателно. Като мине известно време и растението придобие здрав вид се пресажда в невисока саксия с пръст и пясък. За да не загният корените му, е необходим хубав дренаж.
Пръскане:
Не се пръска!
Торене:
Пролет и есен – веднъж на 3 – 4 седмици – с тор за цъфтящи растения.
Пресаждане:
Само, когато това е необходимо, т.е. когато корените на растението се подават отдолу на саксията – пролет.
Размножаване:
- Разделяне на розетките – в пръст – отделената розетка трябва да се остави да засъхне;
- Резници – за някои видове, които имат стебла, а не розетки – в пръст; изчаква се разрезът да засъхне;
- Семена.
Опасности:
- Преполиване, води до загниване;
- Мокрене на розетката, води до загниване;
- Висока температура през зимата и обилно поливане, води до загниване.
Проблеми:
- Ако листата станат сухи и кафяви, причинено от засушаване;
- Ако цветът стане белезникав, причинено от недостатъчна светлина.
Други особености:
- Листата са назъбени или покрити с малки шипчета, сочни, със сивкаво метален оттенък.
- Старите екземпляри цъфтят напролет. Отделните цветове представляват тръбички, увиснали надолу.
- Обича проветриво място.
- Лечебни свойства има само Алое вера / Aloe vera (Aloe ferox).
Лесно за отглеждане многогодишно тревисто растение. Родината му е Азия. Типично е за планинските райони.
Цъфти от юни до септември с многобройни цветове в метлици. Има назъбени, тъмнозелени, сияещи листа, напомнящи папрат.
Най - подходящо за градината хибридите Astilbe - Arendsii. Цъфти в бяло, огнено червено, виолетово. Достига височина 120 см.
Килиместото астилбе (Astilbe chinensis) се разпростира настрани. Японското астилбе образува ниски конусовидни метлици с височина до 60 см.
Само пъстролистните сортове се използват за стайни растения. Variegata е най-популярният, а goldiana (почти целият жълт) - най-ефектният.Подходящо растение за сенчесто, неотоплено през зимата място. Листата му почват да падат, ако го държите на сухо и топло. Ако не го поливате достатъчно често през лятото, краищата на листата ще станат кафяви. На височина достига 150 см, но може да предотвратите това, ако го подрязвате през пролетта.
Растението изисква обогатена с органична тор. Тя трябва да се поддържа непрекъснато влажна. Често поливане е нужно, особено ако почвата съдържа повече пясък.
Въздухът също трябва да е задължително влажен.
Подходящо е сенчесто до полусенчесто място - под дървета в градината, под огради. Под дърветата сянката подсилва цвета на растението.
Растенията трябва да се засаждат на разстояние 40 - 45 см., защото се развиват много интензивно и ако са разположени много гъсто, започват да образуват по - малко цветове.
Може да се комбинира със сенколюбиви треви и храсти - Campanula lactiflora, Hosta, Tiarella и др.
Поливайте редовно от пролетта до есента, а през зимата - оскъдно.
Пресаждане: През пролетта, всяка година.
Бамбукът е от групата на вечнозелените растения, Семейство Житни. Родината му е Източна и Южна Азия, като са известни повече от 1600 вида.
То е бързо растящо растение - рекордът е 120см на денонощие , а височината му достига до 40м. Понякога образува гъсти непроходими гори. Използа се като строителен материал заради здравината си и като материал за изработка на различни съдове, сувенири и пр. В някои страни на Южна Азия от бамбук се произвежда специална хартия. Използва се и като декоративно растение в парковете.Бамбукът постепенно набира популярност и в България при озеленяването най-вече на частни градини. Ако желаете да експериментирате с бамбук във Вашата градина, трябва да знаете, че многото видове бамбук се групират в две основни групи, според характера на кореновата си система.
През лятото растението се нуждае от много вода и е добре да бъде поливано два пъти в седмицата. През зимата се полива по-малко и то само когато повърхността на почвата е суха. В периода на растеж, от април до август, бамбука се подхранва на всеки 2 седмици със специални комплексни добавки за стайни растения, в противен случай листата пожълтяват. През пролетта бамбукът трябва да пресади.
Бамбукът все още рядко се среща в стайни композиции, но в оранжериите е силно разпространено. Обича да е на светли, прохладни и добре осветени помещения. Нуждае се преди всичко от висока влажност на въздуха, поради което най-подходящи за отглеждане са влажните помещения. През летните месеци може да се държи навън, но още преди есенните мъгли трябва да се внесе на топло. През зимата температурата на стаята не трябва да пада под 16-17* C.
Размножаването се извършва чрез разделяне на коренови издънки, но има и такива, които цъфтят и плодоносят. Подходящият сезон за засаждането на бамбука е пролетта. За да го засадите в домашна обстановка, вземете широка саксия и разделете храста. Вкоренете го леко във влажна почва. Добре е почвата да е тежка и хранителна - 2 части глинесто-чимова, 1 част листна, 1 част прегорял тор, 1 част торфена и 1 част пясък.
Съдът, в който се сади да е просторен.
За да не пожълтее вашият бамбук, не го излагайте на пряка слънчева светлина и внимавайте водата да не е силно хлорирана или с високо съдържание на флуор. В такъв случай преди да полеете цветето, остави водата едно денонощие да престои в отворен съд.
В тропическите страни този вид може да достигне 6 м. височина, като образува малки, неядливи плодове. При нашите климатични условия надземната част измръзва щом температурите паднат под нулата, а напролет избива отново. Въпреки това и без специални грижи, дори и в Северна България (на 400 м. н. в.) до есента може да достигне 3 м. А ако се положат някои много прости и не много трудоемки грижи, в Южна България и особено по Черноморието би могъл дори да надхвърли 4,5 м. (Тези грижи ще бъдат подробно описани)
Това, което прави този банан уникален в сравнение с другите не е толкова устойчивостта на корените му на ниски температури, а в способността им да издържат 5-6 месеца в покой без да загинат. Изпробвал съм и два други вида банани, които също са доста зимоустойчиви. Но те нямаха тази способност да издържат половин година в покой. Тези видове не оцеляха дори и след като покрих корените им с над 30 см. мулч, което гарантира, че почвата около тях няма да замръзне. Причината за това е, че кореновата им система не може да издържи 5-6 месеца без надземна листна маса, която да я снабдява с хранителни вещества. В резултат на това корените им загиват.
Повечето бананови растения обичат частична сянка, голямо количество вода и богата тор. Необходимо е наторяването да става по точна схема, за да се образуват здрави и големи плодове.
Ако отглеждате банана в саксия или сандък, оставете поне 8 – 10 см.разстояние между грудките. Можете да го засадите и в градината, но температурата на въздуха трябва да е поне 10 градуса.
Засейте семената на дълбочина 2.5 см., в поднос или саксия с влажна, наторена почва. Поставете контейнера на топло място и поддържайте постоянна температура 20-25 градуса по целзий. Помнете, че растението се нуждае от светлина.
Поникването може да отнеме от 1 до 6 месеца.
Когато порастнат достатъчно,за да се обработват, засадете растенията в саксия или сандък, на дълбочина 7.5 см., като внимамавате да не увредите корените. За бързия им растеж е необходима много светлина. През лятото могат да се изнесат на двора и да се приберат вкъщи преди първите студове. През зимата ограничете до минимум поливането. някои листа могат ад покафенеят, което е нормална реакция за сезона.
Ако решите да захванете банан от грудка, най – важното е да осигурите добро отцеждане на почвата. Тя трябва да е леко влажна, но не и подгизнала, за да се избегне загниване.
Семейство: Сенникоцветни
Латинско наименование: Gerbera
Произход: Родина на растението е Южна Африка
Листа: Герберът надали има нужда от описание. Необичайното при него е отглеждането в саксия. Не че е невъзможно. В този случай той не достига до такава височина, на каквато го купуваме от цветарските магазини. В саксия герберът е нискорастящо растение с тъмнозелени листа.
Цветове и цъфтеж: Цветовете варират от обикновени до кичести във всички възможни багри, за които може да се досетите (без синьо, лилаво и черно, разбира се).
Герберите се предлагат и като стайни растения, и като градински. Стайните са нискорастящи и компактни.
Местоположение: Растението обича осветените места. Ако го поставите на сянка или шарена сянка, ще загине. Колкото повече слънце достига до него, толкова по-добре. Това е може би едно от малкото растения, които обичат преките слънчеви лъчи.
Поливане: Поливането при гербера е истинско изкуство. Всички основни правила трябва да се спазват, ако искате да имате здраво растение. През лятото поливането е умерено, с мека вода. Полива се според почвата. Пипате и ако тя е съвсем леко засъхнала, веднага поливате. Всяко засушаване е пагубно. През периода на покой се полива пестеливо.
Торене: Тори се от април до края на септември. Най-подходяща е фосфорната тор. Тя се добавя към водата за поливане веднъж седмично.
Почва: Тук няма нищо необичайно. Подходяща е най-обикновената пръст.
Пресаждане: Само ако растението е вече много старо. Най-добрият сезон за тази цел е пролетта.
Поносимост към студ: През зимата е добре да държите растението на по-хладно, но не и под 12-15 градуса. През вегетационния период герберът се държи на 15-25 градуса. През лятото без проблем може да държите саксията с цветето на терасата или в градината. На избраното място обаче не трябва да става течение. Да се пази и от вятър.
Любопитно: Казват, че герберът изсмуква всички вредни вещества и по този начин пречиства въздуха. Доколко е вярно, трябва сами да проверите.
Размножаване: Размножава се със семена, а за по-големите е възможно и чрез разделяне на корените.
Ако листата започнат да стават сивкави, това е признак, че температурата за вашия гербер е прекалено ниска.
Това южноамериканско растение е едно превъзходно растение за украса на зимни градини и отглеждане в стаята. Дифенбахията има прекрасти листа с цветист отенък, нерядко цъфти и при стайни условия, но цветовете в интерес на истината не представляват никакъв интерес от цветарска гледна точка. Това са неголеми, оцветени в жълто – зелено цветове. Затова не е нужно да серазвиват, а е добре още след като се появят да се премахнат.
Декоративната стойност на дифенбахията е нейните прекрасни листа. Има повече от 30 сорта, някой от които са неповторимо красиви. Към числото на най-добрите разновидности се отнасят D. Leopold, D. Schuttleworthiana, D. Jenmani, D. mirabilis, D. nobilis и др.
Дифенбахията е красиво растение, което достига до 2-3 метра височина, но при нормални стайни условия някои от долните листа окапват и започват да изглеждат не особено привлекателно. Това растение не е много лесно за отглеждане.
Трудно понася ниските зимни температури и сухия въздух. С времето и не дотам добрите грижи може да останат само горните листа. В такива сличаи отрежете стеблото, като оставите 15 см от него. Резника може да използвате за вкореняване на ново растение.
Големите и високо декоративни листа на растението го правят любимец на интериорните дизайнери.
Сокът на растението е отровен. Измивайте добре ръцете си, след като сте вземали резници.
Видовете с листа на бели петна или с жълта окраска обичат да са светло, но не бива да се подлагат на пряка слънчева светлина. На пълна сянка виреят видовете с напълно зелени листа като D. humilis.
Грижи: Температура: Топло, защитено от течения помещение. Над 15° през зимата.
Поливане: Редовно от пролет до есен. На 2 седмици през зимата.
Влажност: Пулверизирайте редовно. Поставете на поставка с вода и камъчета през зимата. Бършете листата редовно.
Пресаждане: През пролетта всяка година.
Вредители: Червен акар и щитоносни въшки.
Умерено слънце през лятото и близо до прозорец през зимата. Не поставяйте зад завеси.
Размножаване: Съществуват различн методи. Отрежете и посадете върха на растението. Използвайте хормон за вкореняване и поддържайте висока температура.
Част от стъблото с 2 или 3 листни възела засадето по същия начин.
Някои сортове пускат издънки от основата на стъблото. Отделете ги внимателно и засадете както резниците.
Съвети:
Омекване на стъблото - Загниването на стеблото се получава при преполиване и студ. Ако поражението е малко, изрежете и поръсете със счукани дървени въглища. Ако е значително, отрежете върха до здраво и се опитайте да го вкорените в топло помещение.
Обезцветяване на листата - силно обедно слънце. Преместете на по-сенчесто място.
Загуба на листа - ниски температури, сух въздух ако листата са млади, старите падат с течение на времето
Кафяви краища на листата - Пресъхване на почвата. Трябва да се поддържа влажно, но не и прекалено мокро. Студено помещение може да подейства по същия начин.
Обобщение:
Температура:Умерена
Светлина:Приглушена през лятото и ярка през зимата
Поливане: Обилно от пролетта до есента, умерено през зимата
Влажност на въздуха: Висока, листата често трябва да се пръскат и от време на време да се мият
Присаждане: Всяка есен
Опасност: Млечният сок на растението съдържа стрихин, който е отровен, дразни кожата и лигавиците. Пазете се!
Други имена: Пътнически палма, Ravenala Мадагаскар, Туристическа палма.
Семейство: Strelitziaceae
Произход: Мадагаскар.
Въпреки, че това растение се нарича палма, в действителност, това не е палмово дърво. Равенала е като банан, но банановите листа растат направо от земята и имат барел. Името Пътническа палма получава в резултат на факта, че тя е в състояние да акумулира няколко литра вода в листата си, която може да утоли жаждата на пътешественика. В природата достига до 10 метра височина.
Младите разтения имат подземно стъбло, което с времето се появява над земята. Цъфти с малки кремовидно-бели цветове които достигат до 30 см. Възрастното разтение може да цъфти целогодишно и дава кафеви плодове които съдържат светло сини семена. За да цъфти на закрито е необходимо да му бъдат създадени условията на естествената му среда.
Най-добрият начин да растат и се развиват е в богата, влажна, добре изцедени глинести почви. Равенала много устойчив на болести и вредители. Възрастните разтения могат да издържат понижение на температурите, но не прекалено ниски ( не издържат на замръзване). Изисква много светлина, особено когато се отглеждат в закрити помещения.
През зимата, може да се остави на по-ниски температури, но трябва да се намали до минимум поливането. Месестия корен на възрастните растения могат да се натрупат достатъчно вода, за да прекарат зимата с минимално напояване.
Засяване: Семената предварително се напояват в топла вода за 1-2 дни (25-32 градуса) на светло място. Първите издънки могат да се появяват след един месец. Средно, семена покълвам от един до три месеца (при по-високата температура по-бързо се появяват издънки).
Наричат го домат, поради поразителната му прилика на плодовете му с плодовете на обикновения домат. Известно е също така като тамарило или цифомандра. Приликата им не се изчерпва само с плодовете. И двете растения се отнасят към семейство картофени или барбойни (Solanaceae), произхождащи от Южна Америка. Там цифомандрата се отглежда от пируанските индиянци. Днес се култивира и в тропическите области на Нова Зенландия, Канарските острови, Мадейра и Ява. През последните години се среща по средиземноморието, та дори и у нас - като опитно растение в научни институти, а като екзотика - от много любители. При нашите климатични условия вирее като контейнерно растение в закрити помещения. Засадена в големи саксии. Издържа до 25 градуса по фаренхайт или 3 градуса по целзий. То е едно изключително бързо развиващо се растение, храст или дърво. Достига до височина 20 фута.
Изисква много вода и добро отводняване (задържането на вода ще убие растението само за няколко дни), широко помещение с южно изложение и повече светлина. През лятото растенията могат да се изнасят на терасата или в градината на открито. Обича защитено от вятъра място, защото клонките са крехки и цветовете може да отпадат.
През лятото растенията цъфтят непрекъснато, като от цветовете се разнася приятно благоухание подобно на лимон. Те са дребни и нямат декоративна стойност. Короната през цялата година е отрупана едновременно с току що образувани плодчета с наедрели зелени и зреещи в различна фаза така че винаги имате готови за консумация. Цифомандрата достига внушителните си размери благодарение на характерния за нея буен растеж. Много оригинални са сърцевидните листа, които наподобяват листата на слънчоглед. Достигат до 25 см дължина и 20 см ширина, а може би и повече. Масовият цъфтеж е през Май. След което постепенно намалява, но продължава през цялата година, и във въздуха винаги се чувства приятният парфюмен аромат. Разбира се най-голям интерес представляват плодовете, освен, че са декоративни, те са и много вкусни. Поради сладостта си, те по-скоро наподобяват плод на овощно дръвче, а не на зеленчук. Консумират се пресни и преработени. Когато се консумира пресен, плодът се срязва на половина и се издълбава с лъжичка без кожицата. Плодовете съдържат витамин А, витамин С и са богати на витамин Е и желязо. По форма са продълговати, дълги до 5-6 сантиметра. А на тегло достигат до 80-100 гр. Започват масово да узряват през Октомври. Салатата от тях не е типична за българската кухня, защото сладни, и има леко парфюмен аромат. Затова пък от тях можете да приготвите сладка, конфитюри и мармалади с минимално количество захар и без ароматизиращи подправки.
Размножаване - обикновенно чрез семена, но е възможно и вегетативно. Може да се вземат семена от добре узрели плодове. Семената никнат бързо и разсада обикновено показва много енергичен растеж. Времето за покълване тъй като се отглеждат стайно, не е от особенно значение. Семената се покълват в парници, обикновено рано на пролет като обикновения домат, при температура 22-25 градуса целзий. Поникват в рамките на 3-4 седмици. След месец пикирайте растенията в саксии, по-големички. И за сезона може да се наложи да се прехвърлят в по-големи саксии няколко пъти. И при последното прехвърляне съдът трябва да е с диаметър не по-малко от 50-60 см и дълбочина 70. Много красиво стоят в дървени саксии, наподобяващи каци. Растенията получени от семена започват да цъфтят най-рано след 18-20 месеца. Цифомандрата лесно се размножава и вегетативно. Резникът трябва да има поне 3-4 листа. Добре е да отстраните по-голяма част от листната петура. За да намалите изпаряваната площ. Най-бързо резниците се вкореняват във вода, която не се сменя, а се долива. Корените се появяват за 15-20 дни, в зависимост от температурата. Ценното на този начин е, че растението зацъфтява още първата година.
Грижи - обича богата на органични вещества торово-почвена смес. Поливайте редовно и умерено. През 2 седмици в поливната вода размивайте по-малко естествени торове. Ако нямате прибавяйте в саксията прегоряла листовка от широколистни горски видове. Може да използвате и химически торове, растворени във вода, азотни, фосфорни и калиеви, или течни торове за саксийни видове. Тамарилото се напада силно от листни въшки "белокрилка". Може да се използва инсектицид от агроаптека или екологични методи - отвара от изсушени стъбла и цветове на кукуряк. Ефектът е висок, когато цветът на отварата е светло кафяв. Други изпитано средство е цигарената вода.
Съществуват около 500 вида, предимно в Австралия и Нова Гвинея. Евкалипт (Eucalyptuse) е род вечнозелени дървета и храсти от семейство миртови. Някои с височина до 100 m. Отглеждат се в тропичните и субтропичните области. Листата и клоните съдържат етерични масла, които срещат приложение в медицината и парфюмерията.
Евкалиптови дървета се срещат и по други места, където са били внесени навремето, като например Калифорния, САЩ.Стъблото на евкалиптът е гладко и оцветено в примесени бяло и зелено. Младите листенца са сиво-зеленикави, покрити с лек мъх. На форма са заоблени и леко удължени, в диаметър достигат от 2 до 5 см. По-старите листа променят цвета си до зеленикав и увеличават диаметъра си до 10 см.
Поради съдържанието на етерично масло дрогата има антисептично, анестетично, противовъзпалително и съдосвиващо действие. Под формата на настойка или отвара, или като евкалиптово етерично масло евкалиптът се употребява за инхалации при възпалителни заболявания на гърлото, при трахеити, бронхити, абсцес и гангрена на белия дроб. Вътрешно се използва отвара от листата като отхрачващо и дезинфекциращо средсто при хронични бронхити. Отварата от листата на евкалипта се употребява външно под формата на лапи или за промиване на гнойни рани, абсцеси, флегмони и за промивки в гинекологичната практика. Евкалиптовото масло се използва за намазване на носната лигавица (в слънчогледово масло 2:100) при хрема. грип и др., както и за лечение на различни гнойни заболявания на кожата. Начин на употреба - Прави се запарка от листата на евкалипта — 5 г листа на 250 см3 вряща вода. Взема се от изстудената запарка по 1 супена лъжица 3—4 пъти дневно. За инхалации и гаргара се поставя 1—2 супени лъжици извлек в 1 чаша вода.
В периода на израстване се полива обилно, но не трябва да се допуска задържане на вода, както и засушаване. Наторява се много слабо. Като по-малко растението обича полусянка, но като по-възрастно се нуждае от пряка слънчева светлина. Добра почва за парниково отглеждане е 1 част торф, 2 части глина и 2 части пясък или перлит. Поливането трябва да става много внимателно - след първото поливане трябва да оставите почвата да изсъхне и след това отново да го полеете. Наторява се един път месечно с балансирани добавки.
Много слънце, свеж въздух и завет - това е, което обича евкалиптът. В процеса на израстването си евкалиптът трябва да се държи на светли и топли места. Презимува на светло и проветриво място при температура 2 - 10ºС. Растението добре понася горешините през лятото. Ако го отглеждате като стайно растение, през лятото задължително го изнесете на южна тераса на пряка слънчева светлина.
Размножаване: Размножава се чрез семена или резници през цялата година, но най-добре напролет.
Популярно име: ЕписцияСемейство: Геснериеви (Gesneriaceae)
Едни от най-ефектните ампелни растения за вътрешна украса са еписциите.Техните мъхнати листа, проблясващи в сребристи, бронзови или медни оттенъци, са извънредно декоративни и привлекателни, а когато се появят и алените цветчета, растенията стават приказно красиви. Друго ценно качестсво е техният бърз растеж и продължителният период на цъфтене.
Това са невисоки тревисти представители на семейство Геснериеви, които произхождат от тропиците на Америка. Възрастните екземпляри достигат около 50-60 см дължина и имат до 20-30 развити разклонения, от които поне половината цъфтят едновременно.
Листата са мъхести, с цвят от кафяво до меденочервено. Цъфти от месец април до август с червени, бели или сини цветове.
Въпреки че името еписция на гръцки означава засенчена, растенията се развиват най-добре на разсеяна светлина. Ако помещението, в което се отглежда еписцията, е тъмно, тя ще се развива и ще цъфти без проблеми, ака се осветява с луминесцентна лампа по 12-14 часа дневно. Понеже изискват висока въздушна влажност, добре е саксиите с еписции да се поставят в широки съдове, пълни с влажен мъх. Директното опръскване на листата не се препоръчва, тъй като се получават грозни петна, а при ниска температура и загниване. Друго важно условие еписцията да покаже цялото си великолепие е температурата. През зимата тя не бива да пада под 18 градуса, защото развитието на растенията се задържа, листата издребняват и се увеличава опасността от загниване.
Размножаване: Размножава се чрез вкоренени издънки или резници, които се слагат в почва с температура около 20 градуса.
Почвата за отглеждането на еписциите трябва да е лека и водопропусклива. Водата за поливане трябва да е отлежала поне няколко часа, за да не съдържа хлор. Тя се налива в подложката и ако след 2 часа растението още не я е поело, се излива. Засушаването не може сериозно да навреди на това растение.
Светлина: Нужна е разсеяна светлина, но не директно слънчево огряване.
Вода: Поливането става от подложката, катосе изчаква добро просъхване на почвата.
Влажност на въздуха: Висока, но не се пулверизира директно.
Подхранване: По време на интензивния растеж.
Многогодишно тревисто растение, 30—70 см високо, достигащо до 50-годишна възраст. Коренът е до 20 см дълъг и около 2 см дебел, с 2—6 едри разклонения, по форма понякога напомня човешка фигура. Стъблото най-често е единично, с връхна розетка от 2—5 листа. Листата са с дръжки, сложно длановидни, съставени от 5 елипсовидни листчета, на върха заострени, по края напилени, в основата клиновидно стеснени. Цветоносно стъбло се развива едва на третата година. Съцветието е сенник, съставен най-често от 5—20 дребни цветчета. Венчето е бяло или зеленикаво. Плодът е с бъбрековидна форма, яркочервен, месест, с 2—3 костилки. Цъфти през юли.Съставки:Съдържат тритерпенови сапонини, наречени панаксозиди; етерично масло, в състава на което влизат сесквитерпени, тлъсто масло, алкалоиди с неизучен състав, витамин В1 и В2, аскорбинова киселина, захари, фитостероли, слузни вещества, смоли и др.Среща се нарядко в далекоизточните райони на СССР, в Североизточен Китай и Корея, където се и отглежда. Култивира се още в Кавказ, Украйна и други райони на Съветския съюз.Корените на жен-шена се ползуват с широка популярност като тонизиращо средство в народната медицина на Китай, Япония и други далекоизточни страни. С методите на научната медицина са доказани своеобразните свойства на жен-шена да уравновесява нервните процеси, да стимулира мускулната издръжливост. Като тонизиращо средство при изтощение, бърза уморяемост, психична и мускулна слабост, анемия, при полова слабост, атеросклероза и др. Начин на употреба - От корените на жен-шена се приготвят препарати (спиртен) извлек, течен екстракт, таблетки), които се продават в аптеките. В домашни условия може да се приготви запарка, като 1/2 чаена лъжичка ситно стрити корени се заливат с 250 или 500 см3 вряща вода. Тази доза се употребява за 1 ден.Към растенията със стимулиращо и укрепващо нервната система действие се отнасят голям брой невиреещи у нас растения като кафееният xpacт(Cofea arabica L.), китайският лимонник (Schisandra chinensis (Turcz.) Baill.), далекоизточното растение елеутерокок и др.ИЗИСКВАНИЯ КЪМ КЛИМАТ И ПОЧВА
Обикновеният жен-шен (Раnaх ginseng C. А. Меу) е реликтен вид, ендемит на Манджурската флористична зона, разпространен под склона на дърветата на широколистната и иглолистна дървесна растителност, предпочита добре дренирани кафяви горски почви и чакълести пропускливи подпочви.Жен-шенът е сенколюбиво растение, вирее при непълно засенчване -60-70%, и при осигурена въздушна влага 60-80%.
Изискванията му са исторически определени от естествените сенчести обитания на високи и прохладни места - 600-1400 м надморска височина.Прякото слънчево греене затормозва и спира растежа и развитието на растенията, а пълното засенчване се отразява неблагоприятно на нарастването на листата и корените и благоприятства развитието на гъбните болести. Изискванията на жен-шена към топлината са умерени- успешно се развива в райони с годишна сума на температурата (над 10°С) от 2000 до 3000°С. В по-топлите планински условия се получава по-добра реколта семена, а в по-високите и прохладни места нарастването на корените и синтезата на биологично активни вещества е по-интензивна.Жен-шенът е силно студоустойчиво растение.
При условията на Северна Корея, руския Далечен изток и Северен Китай не измръзва, въпреки че температурите през зимата постига до минус 42 °С.По отношение на влагата и почвата изискванията са по-скромни. Предпочита умерено навлажняване без заблатяване. Заблатяването се оказва гибелно и корените загниват и умират. Има високи изисквания към атмосферната влага, особено през горещите летни месеци.
Изобилните валежи през време на цъфтенето пречат на опрашването и добивът на семена е силно намален.Въпреки че вирее на различни почвени типове, предпочита кафявите горски почви, които са рохки, структурни, пропускливи, проветриви. Особено предпочитание има към органичните торове - листовка, прегорял оборски тор, торф, овчи тор и др. Освен хранителните вещества азот, фосфор и калий, органичните торове подобряват структурата, проветривостта и влагозапасяването на почвения слой. Подпочвата трябва да е песъклива, дори камениста, отцедлива, за да не се получава заблатяване и подгизване.Като растение жен-шенът бавно нараства и има крехки тъкани, което показва, че трябва да се води успешна борба с плевелите и растенията трябва да се пазят от нараняване.
Родината на растението е Южна Африка. Повечето от тях са членове на обширното семейство Аизоонови (Aizoacea) и наброяват около 123 рода "безстъблени сукуленти". Всъщност те имат миниатюрно стъбло, скрито от 1-5 двойки силно удебелени листа. Листата изпълняват влагозапасяваща, фотосинтезираща, маскировъчна и слънцезащитна функция. На горната им част се разполагат едно или няколко "прозорчета", през които слънчевата светлина прониква до лежащите във вътрешността фотосинтезиращи клетки. В родните си места живите камъчета се подслоняват около едрите камъни или под скални корнизи, където нощем се образува воден кондензат. Формата им е кълбовидна или цилиндрична, при нея се изпарява най-малко влага. Както повечето сукуленти, и живите камъчета имат голям централен корен, който прониква дълбоко в почвата. Особен колорит тези растения придобиват по време на цъфтежа - сравнително едрите им цветове са обагрени най-често в жълто или розово във всичките им оттенъци.
От това сукулентно растение се срещат повече от 80 вида. Растенията са интересни най-вече с красивата си повърхност. Рисунъкът на тази повърхност е различен в зависимост от вида. Свикналите със сушата растения се пазят от изсъхване, като се свиват. Топчестите телца наистина приличат на камъчета, но при внимателно вглеждане откриваме две сраснали се по дължина, дебели и месести листа, срязани по средата. Горната им страна е прозрачна и светлината се асимилира безпрепятствено. През летните месеци се появяват бели и жълти цветчета, приличащи на маргаритки.
В нашата климатична област живите камъчета запазват свойствения си биоритъм. Обикновено активната им вегетация започва през август, а цъфтежът продължава до зимата и това трябва да се има предвид.
В домашни условия живите камъчета изискват специфични грижи. Трябва да се настанят на такова място, че през цялата година да се огряват продължително време от слънцето, а също и да се проветряват. При това през зимата температурата в помещението трябва да е около 10-12 градуса. Растението е изключително непретенциозно. Трябва да помним, че в родината си те почти през цялата година се задоволяват с влагата от мъглите и росата. Затова трябва да ги наблюдаваме и щом се покажат заместващите листа, да ги полеем обилно. През периода на нарастване и цъфтеж се полива умерено - веднъж на 3-4 седмици, но все пак почвата трябва да е леко влажна. Някои любители дори не поливат, а само сутрин и вечер пулверизират. През периода на покой изобщо не се полива. Ако листата леко се сбръчкат, не бива да се тревожим - това е съвсем нормален процес. През пролетта живите камъчета се пресаждат. Саксиите трябва да са сравнително малки и с добър дренаж. Почвената смес трябва да е лека и пропусклива - по равни части добре угнила листовка и пясък. Може да се използват и готовите смеси за кактуси. От април до септември дръжте растението на светло и слънчево място, близо до прозореца. През зимата живите камъчета спят зимен сън и тогава преместете растението на по-хладно, но отново светло и поддържайте температура на въздуха около 15 С. Размножаването става със семена и чрез разделяне на възрастните екземпляри. Семената поникват при сравнително ниска температура - 13-17 градуса. Съдът със засетите семена се покрива с прозрачен материал и се държи на сянка. След 2-3 седмици пониците се проветряват редовно. Възрастните екземпляри се разделят по време на пролетното пресаждане. С много остър нож растението се разрязва така, че всеки дял да има коренова тъкан. Отрезите се посипват с медицинска сяра и се засаждат. Държат се на леко засенчено място. Поливането започва през подходящото за дадения вид време. Отделните видове живи камъчета са твърде разнообразни по външност и и оцветяване, това дава възможност за оформяне на изключително красиви миниатюрни градинки в саксия.
Зюмбюлът е много известно, често срещано, едносемеделно, пролетноцъфтящо растение.Дал е името на семейството, в което членува - това са сем. Зюмбюлеви.Латинското му наименование "Hyacinthus" идва от името на герой в гръцката митология на име Хиацинт - син на музата Клио и царят на древна Македония на име Пир.Произхожда от част на околните местности при Каспийско море, в зоните на Иран и Туркменистан.В арабският свят, най - вече в Персия Зюмюбълт е бил изключително почитано и ценено растение, което и до ден днешен е запазило своята символика.Пророкът Мохамед е казал за него: "Ако имах единствено два залъка хляб, бих продал единия, за да си купя Зюмбюл, който да нахрани душата ми".Дълго време това цвете е било популярно в тази зона на Азия, но едва около преди 3 века западните европейци са го внесли на територията на Европа, където и до ден днешен е много популярно и отглеждано растение.Подземният орган на Зюмбюла е едра луковица, която напълно безпроблемно изкарва зимният сезон навън.През пролетта, когато се стопи снежната покривка, заедно с много други, това цвете подава своите листа над почвата.Те са зелени, с гладка периферия, леко месести, без дръжка и притежават успоредна нерватура (жилкуване).Впоследствие от техният център започва да се подава дебелото, цветоносно стъбло, което е покрито със множество дребни цветчета, издаващи силен, изключително приятен аромат.Тяхната структура включва 6 венчелистчета, 6 тичинки и 1 плодник с горен завръз.Чашелистчета липсват.Баграта е изключително разнообразна.Може да бъде бяла, жълта, оранжева, но най - често е синя.Именно благодарение на нея и приятния мириз Зюмбюлът привлича голямо количество разнообразни опрашвачи - пчели, нощни пеперуди, мухи или оси с издължен устен апарат и др.След като приключи цъфтежът цялата надземна част - листата и цветът изсъхват и опадат.Жизненият цикъл на растението е приключил.Семената са хвърлени и луковицата остава в период на покой до следващия сезон, когато отново ще поникне.Зюмбюлът, който се продава на пазарите е от видът Hyacinthus orientalis.Има множество негови хибриди, които притежават доста едри цветове в много разнообразна цветова гама.По - популярни сортове са например Hyacinthus orientalis 'Delft Blue', цъфтящ в типичното за Зюмбюла синьо, Hyacinthus orientalis orientalis 'WoodStock' в пурпурно червено, Hyacinthus orientalis 'Jan Bos' във вишнево, Hyacinthus orientalis 'City of Haarlem' в нежно жълто и мн. др.Доста по - малко познати видове са Hyacinthus litwinowii и Hyacinthus transcaspicus, които много рядко могат да се видят като декоративни представители.
Сред най-атрактивните видове са:
“Anna Marie” - нежно розов, “Blue Jacket” - наситено син или пурпурен, “Karnegie” - снежнобял, “City of Harlem” - бледожълт, “Jan Bos” - червен с бял център, “Lady Darby” - розов, “Lord Balfour” - виолетов, “Maria Christina” - прасковен.
Размножаването се осъществява аналогично на всички луковични растения.Първата година върху една луковица може да има не една, а две (понякога и повече) спящи пъпки.От тях се развиват две отделни растения, които пък формират две съвсем отделни, независими луковици.Изваждат се, отделя се нужното количество и се връщат обратно в почвата.На практика растението осъществява само процеса и вие не трябва да действате по никакъв начин.Понякога зюмбюлите формират и странични детки от луковицата.Те се отделят и засаждат отделно.
Зацъфтяват на втората или третата година.Размножаването със семена също е възможно.Ако имате намерение да го практикувате имайте напредвид няколко неща.Когато растението направи семенни кутиики е добре да поддържате стъблото изправено, без пряк контакт с почвата, защото може да загние и да се разпукне преждевременно.При образуването им, след прецъфтяване наторете с кафяв Кристалон - NPK 12 - 12 - 36 + 1Mg, за да може цветето да изхрани семената, които понякога немогат да узреят.Съберете ги, когато семенната кутиика изсъхне и леко се разпукне.
Растенията виреят добре на лека, песъчлива почва, торена с угнил животински тор и на слънчево и проветриво място. В тежките и влажни почви луковицата загнива. У нас се отглежда предимно в саксии. Цветето изисква слънчево място, обикновено до прозореца. Необходима му е добра влажност на въздуха, температура до 15 градуса.
Родината му е Източното Средиземноморие и Средна Азия.
У нас се отглежда в дворовете и някои подобрени сортове достигат 30 см височина.
Пазете зюмбюла от силните обедни лъчи! Като се образуват дъщерни луковици (детки), те се отчупват внимателно и се съхраняват отделно. Детките цъфтят обикновено на втората-третата година, когато се садят в лехи.
Основните цветове са червено, розово, бяло и зелено, като всеки вид каладиум има собствена и уникална комбинация от два или повече от горните цветове.
Тревисто, безстеблено растение с декоративни стреловидни или копиевидни листа – до 30 см дълги и 15-17 см широки, със здрави, голи дръжчици и с разкошно оцветяване – от зелени с бели и червени петна по горната част, до червени със зелени краища и бели със зелени краища. Най-ярки са цветовете в периода на късната пролет и началото на лятото. Цъфти с малки, невзрачни цветове, събрани в съцветия.
Каладиумът е тропическо растение, което се среща в много цветови комбинации по поречието на река Амазонка в Южна Америка.
Най-добре виреят на частична сянка или сянка. Някой видове са устойчиви на слънце и могат да се отглеждат на леко засенчени места.
Каладиумът е взискателен към повече топлина и влага и има ясно изразен период на покой – от ноември до февруари, когато се съхранява в саксията, при температура 20 градуса и периодично се полива по малко.
Рано напролет, при поява на нова издънка, тя се пресажда в нова, неголяма саксия и се поставя на добре осветено място, минимум при 24 градуса, но не на пряко слънце.
Почвата се приготвя от чимовка, прегорял тор, торф, пясък в съотношение 1:1:1:1.
Бързо расте и става много ефектно. След развиване на короната, може да се държи и на 20-21 градуса. Листата често се пръскат с вода. Подхранва се 2 до 4 пъти лете. Старото растение също може да се запази. През годината се пресажда при необходимост, ако се появят коренчета в дренажните отвори на саксията.
Температура: Каладиумът трябва да се държи на много топло целогодишно (денем и нощем). Когато короната е оформена, може да се държи и на 20-21 ْ С.
Поливане и пулверизиране: Каладиумът обича топлината и влагата и трябва да се полива обилно в периода на растеж като почвата не се оставя да засъхва. Листата се пулверизират сутрин и следобед, но с фина пръскалка, за да не се задържат капки вода по тях, които могат да доведат до петна. Хубаво е саксията да се постави върху камъчета и вода.
Подхранване: Торене на всеки 6 седмици с 6-6-6 тор (около 1 чаена лъжичка на булба) е достатъчно.
Засаждане: Грудките се стартират през февруари или март. Изчистват се от стара пръст и се поставят в легло от торфен мъх и се покриват. Когато се оформят корени се засаждат в неголяма саксия. Върховете на грудките се заравят на около 4-5 см дълбочина. Почвата се приготвя от чимовка, прегорял тор, торф, пясък (1:1:1:1) – добър дренаж. Саксията се поставя на влажно и топло, но не на пряка слънчева светлина. Полива се умерено до появата на първите листа.
Пресаждане: През годината се пресажда при необходимост, ако се появят коренчета в дренажните отвори на саксията.
Размножаване: С разделяне на грудките, след като са започнали да растат напролет.
Съхранение на грудките:
I начин: Каладиумът има ясно изразен период на покой – от ноември до февруари. Когато наесен листата започнат да съхнат, поливането постепенно се намалява. Грудките се изваждат и се оставят да изсъхнат 7-10 дена. Хубаво е листата сами да опадат, за да може грудката да абсорбира хранителните вещества. Но могат и да се отрежат близо до грудката, без да се наранява самата грудка. Грудките се съхраняват на сухо, топло и проветриво място при температура над 18 ْ С. Могат да се поставят в стар чорапогащник или торбичка от чесън, като се разделят с торф. Периодично трябва да се проверяват за мекост или гниене.
II начин: Каладиумът има ясно изразен период на покой – от ноември до февруари. Когато наесен листата започнат да съхнат, поливането постепенно се намалява. След като умрат, саксията се поставя на сухо, тъмно и топло място (например под леглото). Не се полива докато грудките са в покой. Може ако пръстта стане прекалено суха, да се пръсне малко с пулверизатор. Напролет саксията се изкарва на светло и започва да се полива умерено докато се покажат първите листенца. След поникване грудките се пресаждат.
Проблеми:
- Гниене на грудката, което се причинява от гъбички. Засаждайте само здрави грудки.
- Ако по ниските листа се появят светли жълтокафяви или кафяви петна, изрязвайте заразените листа.
- Съхненето на краищата на старите листа или свиване на листата може да се дължи на допрял се до тях тор, поливане в горещата част на деня или прекалено малко вода.
Внимание: Всички части на растението са отровни!
Колбасенето дърво (Kigelia pinnata) принадлежи на семейството на Бигнониевите растения (Bignoniaceae), които се отличават с красиви и необичайни цветове. В това отношение кигелията не прави изключение. Нейните оригинални цветове, подобни на огромни алени лалета или камбанки висят по три на грозд и се отварят само през нощта, издавайки доста неприятен мирис. Миризмата на мърша е обаче сигнал за атака от страна на прилепите, за които нектарът скрит в цветовете на кигелията е истинско лакомство, а той никък не е малко - по 1 чаена лъжичка на цвят. Два-три дни след посещението на прилепите, на мястото на цветовете се образуват завързи.
Огромните плодове (до половин м дълги, 10 см широки и тежки няколко килограма), които висят от клоните на дълги дръжки, по форма наподобяват салами и кремвирши, откъдето идва и популярното име на растението - колбасено дърво. Местното население го нарича още "мопорото", което означава дебела овча опашка и се дължи факта, че за африканците овцете са по-познати от колбасите. Независимо от изкусителния си вид тези плодове не стават за храна на човека. За сметка на това с тях добре си похапват хипопотамите, жирафите и местните маймуни.
Независимо от името кигелията е невероятно растение, което поразява не само с външния си вид, но и с многобройните си лечебни качества. Хиляди години то е смятано за свещено от африканските племена, които провеждали под сянката му своите тържества и религиозни ритуали. Закачени над входа на къщите плодовете пазели от зли духове и природни бедствия и носели плодородие на стопаните. Шаманите лекували с него ревматизъм, язви, сифилис, диабет, дизентерия, малария, глисти и пневмония. Препоръчвали листата му като ефикасно средство при кожни раздразнения, екземи, псориазис и рак на кожата, а плодовете жените натривали гърдите си, за да поддържат формата им. С времето се оказало, че както във всички древни традиции и тук се крие рационално зърно. Днес е доказано, че екстрактът от кигелия има антибактериални и регенериращи свойства и на тази база са създадени различни шампоани, кремове, лосиони и др. Плодовете съдържат флавоноиди и стероидни сапунини, които имат изразен тонизиращ и поддържащ еластичността на кожата ефект.
Нищо от дървото не остава неизползвано в природата. От целите дънери хората издълбават лодки (канута), които дълги години са били единствения превоз в делтата на р. Окаванго. Освен това от меката дървесина се изработва местният музикален интструмент ксилофон, а плодовета са чудесно и икономично гориво. От тях се получава още червена боя, която се използва като бойна украса и за други цели.
Листата и цветовете са пасат от слоновете и антилопите, семената влизат в менюто на папагалите.
Родината на колбасеното дърво са тропическите гори на Южна и Югоизточна Африка и остров Магадаскар. Названието му идва от езика суахили, на който говори голяма част от местните племена. На височина достига до 10-12 м и 6-9 м ширина на короната. Листата са нечифтоперести, лъскави. Макар че растението е вечнозелено, понякога при продължително сухо време част от тях опадват.
Дърво на гладните
В гладни години и хората не се отказват от плодовете на кигелията, разбира се след като първо ги подложат на термична обработка за отстраняване на токсините. Така колбасеното дърво си е спечелило още едно име - "дървото на гладните".
Растението издържа известни застудявания и засланявания, кратковременни, което го прави подходящо за гледане в зимни градини.
Ярката окраска на листата и широкия спектър на формите им го извисяват над повечето останали растения, но той може да носи колкото радост, толкова и разочарования. Гледа се единствено видът Кодиеум вариагатум пиктум (C. variagatum pictum) в цялото му многообразие. Стволът на кротона с времето става дървесен, листата са жилави и на пръв поглед непоклатими, но само малко да не му се угоди, и той е готов буквално за един час да изрони всичките си листа, които за жалост не израстват на ново.
Кротонът, който расте като естествена флора в Полинезия, Цейлон и Индия, е безспорен любимец като стайно растение и има защо.
Прекрасно изглеждащо растение в магазина или градинския център, но преди да го купите трябва да сте сигурни, че можете да задоволите неговите специфични изисквания.
Основният сорт е Codiaeum variegatum pictum, но напоследък има много разновидности с различни по форма и цвят листа. Повечето имат овални листа, но има и такива с подобни на вилица листа, като гребен, усукани или завъртяни. Разпознаването на сорта не е лесно и поради факта, че окраската на листата се мени от жълто до червено в различните периоди от растежа на растението.
Кротоните силно се различават един от друг по формата на листата, които може да са кленовидни, широкоовални, почти линейни, с гладка или назъбена периферия. Багрите са също тъй разнообразни – чисто червени или жълти, на червени, жълти или бели петна, с какви ли не нюанси, така че почти няма да видите два еднакви кротона. За добруването на това растение има две основни правила: силно осветление, за да се обагри ярко, и висока въздушна влажност, която не е нужна само за доброто нарастване, а и като предпазно средство срещу червеното паяче. По време на растежа почвата на кротона трябва да е неизменно влажна. Не го поливайте със студена вода, а използвайте мека и хладка. Пазете го от студени въздушни течения. През пролетта и лятото го подхранвайте на две седмици. • Ако връхчетата на листата покафевеят, значи почвата е прекалено суха. • Ако цялата периферия стане суха и чуплива – температурата е прекалено ниска. • Ако листата не се багрят добре или губят цвета си, значи растението не получава достатъчно светлина.Температура: Топло, минимална температура 16°C през зимата.
Светлина: Необходима е силна светлина, източен или западен прозорец е идеалното местоположение.
Поливане: Поливайте щедро от пролет до есен. През зимата намалете поливането. Поливайте когато почвата леко засъхне отгоре.
Въздушна влажност: Въздухът тряба да е влажен. Зимна градина е идеалното място. Пулверизирайте често, всеки ден ако е възможно. Почиствайте листата от прахта често.
Пресаждане: Само ако е необходимо през пролетта. Не обича големите саксии.
Обезцветяване на листата: Причината е недостатъчно светлина.
Паразити: Червения акар и въшките могат да бъдат проблем, проверявайте често и вземете необходимите мерки веднага за да отстраните неприятелите.Нуждае се от постоянна температура, която не трябва да пада под 16° и висока влажност. Пръстта трябва да се поддържа влажна по всяко време на растежа с хладка вода и трябва да се пази от течения. Постоянното подхранване е необходимо през активния период, но трябва да се прекъсне през зимата.
Вашата награда за осигурените подходящи условия, ще бъде цветен храст с отрупано с листа стебло. Периодически проверявайте под лупа обратната страна на листата за наличието на червено паяче и при най-слабо подозрение избършете всички листа с парче памук, натопен в лавандулов спирт или друг алкохол. Може да използвате и специалните инсектициди, които се продават в цветарските магазини.
Размножаване: Вземете стеблени резници през пролетта. Използвайте хормон за вкореняване за по бърз ефект. Необходимо е да е на топло място. Препоръчва се топлина отдолу.
Има годишни и многогодишни видове. Листата са разделени на от три до десет или повече кръгли, сърцевидни или копиевидни листенца под формата на венче, като всички листенца са равни по големина. Повечето видове имат по три листенца; при тези видове формата на листенцата е много близка до тази на някои детелини, въпреки, че листенцата при детелината не са подредени във венче и не са еднакви по форма - две от тях са по-малки, а третото - по-голямо и разположено в центъра. Ъгълът на разположение на листенцата при някои видове зависи от количеството светлина.
Цветовете се състоят от пет венчелистчета, обикновени свързани в основата, и десет тичинки; цветовете на венчелистчетата биват бели, розови, червени или жълти. Плодовете представляват малки капсули, съдържащи няколко семенца. Корените често са грудки, но някои видове се размножават вегетативно чрез образуването на вторични луковички, от които при отделяне пораства ново растение.
Лилавата детелина обича прохладен въздух и влажна почва докато расте. Подходяща почвена смес за растението се получава от 2 части мъх, 1 част глинеста почва и 1 част пясък. Непряката слънчева светлина е най-подходяща, но расте и при по-слаба светлина. Торете седмично с подходяща тор. Каквито и грижи да полагате, растението понякога може да изглежда болно и някои от листата му да падат. Когато това се случи, това означава, че растението е "изморено", оставете го да си почине известно време. Детелините са луковични растения и имат нужда от покой от време на време.
Ограничете поливането. Като при всички луковични растения, оставете листата да изсъхнат сами. Не махайте листата преди да са станали напълно кафяви. Оставете луковиците да почиват от 3 до 4 седмици, след което полейте и наторете. В много случаи при отглеждане в стая този период на покой се повтаря 2-3 пъти годишно.Среща се по целия свят, с изключение на полярните области; особено често се среща в Бразилия, Мексико и Южна Америка. Размножават се чрез делене на луковиците. Изчакайте до края на периода на покой. След това ги извадете от саксията и премахнете малките странични луковици. Засадете ги наново в пръст, подходяща за детелини, точно под повърхността на пръстта и полейте добре.
Лавандула (Lavandula) е род растения от семейство Устоцветни. Името най-често се използва за видовете, отглеждани като билки или за украшение. Най-често се използва видът Lavandula angustifolia (старо наименование L. oficinalis). Други често използвани за украса видове са L. stoechas, L. dentata, L. multifida.
Родът включва едногодишни тревисти растения, полухрасти и малки храсти.Лавандулата е вечнозелено растение и сменя листата си последователно. Цветовете са дребни, разположени пръстеновидно в съцветие. Оцветени са в бяло, бледорозово, виолетово или синьо.Лавандулата е известна като ароматично растение още от древността. Тя се използва широко и в народната медицина.
Широкото ѝ приложение сега е заради етеричното масло, което се извлича от цветовете (0,8–1,5 %), което намира широка употреба в парфюмерията, за ароматизиране на сапуни, в производството на бои и лакове и др.
Лавандуловия цвят е инсектицидно средство, най-вече за борба с дрешния молец и в цивилизования свят измести употребата на нафталин за битови нужди.
Лавандулата е ценно медоносно растение. От 1 дка пчелите набират 10–18 кг мед.
Лавандулата се използва и като подправка. Участва в известната смес от подправки ерб дьо прованс.
Лавандулата намира приложение и като противоерозионна култура, а намалените ѝ изисквания към почвата я правят подходяща за отглеждане на терени, на които не могат да се отглеждат основните полски култури.
Лавандулата произхожда от района на Средиземноморието. Като диворастящо растение тя се среща в Южна Франция, приморските Алпи, Източна Испания, Италия и Северна Африка.
С развитие на парфюмерийната промишленост ареалът на отглеждане се разширява, включвайки Балканските страни, страните на Черноморския басейн, САЩ, Великобритания, Австралия и др.
Най-качествено лавандулово масло се получава във Франция и Италия. Маслото, произведено в Испания и Португалия има влошен аромат, тъй като съдържа камфор.
Културата е внесена в България през 1907 г. и започва да се отглежда в Опитното поле по розата в Казанлък. До края на 80-те години тази култура се отглежда предимно в районите на Пловдив, Стара Загора, Пазарджик и Благоевград, а напоследък е по-широко застъпена в цялата страна. От 1 дка 4–5 годишно насаждение се произвежда 300–400 кг цвят, от които се получава 3–5 кг лавандулово масло. Българското лавандулово масло е сред ценените на международния пазар.Лавандулата от семейство Устоцветни (Lamiaceae). В природата се срещат около 30 вида лавандула.От 1923 г. е възприета опростена класификация на културата лавандула, която я дели на 3 типа: Обикновена, теснолистна лавандула (Lavandula vera), коята обединява видовете L. officinalis, L. angustifolia, L. vulgaris, L. vera;
Широколистна лавандула (Lavandula spica), към която се отнасят и вида L. latifolia;
Хибридна лавандула — между двата вида (L. hybrida), известна още като тип Lavandin.
Ботаническа характеристика кореновата ситема е силно развита, основната маса е разположена в слоя 0–40 см, но скелетните ѝ корени достигат до 4 м. Тази особеност прави растението подходящо за укрепване срещу ерозия на почвата.
Надземната част на растението е туфа с полусферична форма и диаметър до 60 см при теснолистната лавандула и до 1 м при широколистната и хибридната. Старите разклонения са вдървесинени, а най-младите — тревисти, четириръбести и покрити с власинки. Листата са линейни или линейно-ланцетни, седящи, целокрайни със завита надолу периферия. Те са разположени срещуположно и са покрити с трихоми. Листата на теснолистната лавандула са сивозелени, а на широколистната са по-обилно покрити с власинки и имат белезникав цвят. Лавандулата е вечнозелено растение и сменя листата си последователно
Цветовете са дребни, двуполови, разположени пръстеновидно в съцветие клас. Венчето е двуустна фуника — с два дълги дяла на горната устна и с 3 къси дяла на долната. Оцветено е в бяло, бледорозово, виолетово или синьо. Има 4 тичинки. Цветовете на хибридната лавандула са едри и стерилни, което я отличава от широколистната.
Цветоносните стъбла на съцветието са едногодишни, дълги 20–40 см (при широколистната лавандула са по-дълги и разклонени), а броят им на едно растение достига до 1000. Широколистната лавандула има по-сбити съцветия.
Плодът е едносеменно, сухо, гладко и овално орехче с лъскаво черен цвят. Няма стопанско значение за размножаване на културата, тъй като при такова размножаване е възможно разпадане. Ето защо се предпочита вегетативното размножаване, чрез резници.
Биологични изисквания Към светлината. Лавандулата е светлолюбива култура и не понася засенчване. По-интензивната слънчева радиация спомага за натрупването на повече етерично масло в цветовете.
Към топлината. В процеса на еволюцията и селекцията културата се е приспособила към по-сурови климатични условия и възрастните растения издържат температури до –30 °С. Толератността ѝ към различни топлинни условия я прави подходяща за отглеждане на надморска височина от 0 до 1000 м.
Към влагата. Не понася прекомерна влага в почвата, а високата атмосферна влажност по време на цъфтежа влошава качеството на маслото.
Към почвата. Развива се най-добре на бедни, карбонатни и песъчливи почви, но при ежегодно торене с минерални торове. Неподходящи за лавандулата са киселите почви и почвите с високи подпочвени води.
Лавандулово масло Лавандуловото етерично масло съдържа: линалилацетат, линалол, гераниол, борнеол, цинеол, пинен, камфор, кумарин и др.Най-ценен е линалилацетатът, като в зависимост от условията на отглеждане този естер варира от 30 до 60 %.
Най-висококачествено е френското лавандулово масло, получено от алпийски лавандулови находища. Българското лавандулово масло се характеризира с траен фин аромат, въпреки че съдържанието на линалилацетат е ниско. Българският лавандулов конкрет не отстъпва по качество на световните образци. Лавандуловото масло има жълтозелен цвят. Добре съхранено, то има силен, наситен аромат, който слабо се отличава от аромата на цветовете. Разредено със спирт то добива фин аромат.
Качествени характеристики българското лавандулово масло (по БДС): Външен вид — лесноподвижна прозрачна течност;
Цвят — жълтеникав;
Миризма — характерна за цветовете на лавандулата;
Съдържание на вода — не се допуска;
Специфично тегло — 0,880–0,900
Рефракция при 20 °С — 1,46;
Поляризация при 100 мм тръба — -1° до -10°;
Киселинно число — най-много 1,00;
Линалилацетат — най-малко 33 %;
Разтворимост в 70% алкохол — 1:10.
Лавандулата е светлолюбива, сухоустойчива и студоустойчива култура. Развива се добре на чакълно-глинести или песъчливо-варовикови почви. Те трябва да са добре наторени и обогатени с минерални торове. Растението изисква умерена влага, тъй като прекомерна влага в почвата влошава качеството на маслото.
Лавандулата произхожда от района на Средиземноморието. Обича открите и светли пространства. За да я защитите от зимните условия поставите саксиите в допълнителни сандъци. Самите сандъци се закопават в градината и се покриват с борови клонки. Възможно е съдът да се прибере на закрито, немразовито, тъмно и проветриво.
Размножаване: Лавандулата може да се размножава чрез семена и по вегетативен начин. При семенно размножаване има голяма вероятноста да се загуби чистотата на сорта. Ето защо се предпочита вегетативното размножаване - чрез вкоренени резници или чрез разделяне на коренище.
Лимонът принадлежи към цитрусовите овощни растения, към които спадат още портокалът, мандарината и др. Тези растения образуват пъпки, цветове и плодове през цялата година, а листата им са вечнозелени, макар и да се сменят през около три години. Ето защо често на едно лимоново дръвче може да се видят едновременно цветове, зелени и зрели плодове. Цветчетата на лимона са снежнобели, много красиви и притежават силно благоухание. Лимоновите плодове не приличат на плодовете на другите овощни дървета, които се отглеждат в нашата страна. Ако обелим кората, ще забележим, че плодът е разделен на дялове. Всеки дял е съставен от вретенообразни торбички, пълни с ароматен и освежителен сок.
Лимонът (Citrus × limon) е хибридно цитрусово дърво с височина 5—10 m. Родината на лимона са Индия и Индокитай, страни, където винаги е топло. Лимонът не може да живее на студено и в България се отглежда в саксии и качета, които се изнасят навън само през топлите месеци и се прибират, когато застудее.
Цветовете на лимона са нежнобели и уханни. Растат в изобилие, но само малка част от тях връзват плодове.
Плодът на лимона, както и кората му, намират голямо приложение в сладкарството. Те се използват за подправка при приготвянето на разхладителни напитки — лимонада, цитронада и др., както и при производството на различни сладкиши и бонбони. Освен това лимоновият сок успешно може да замести оцета при приготвянето на салати. В кулинарията е познато и свойството на лимона да запазва витамините в плодовете. Тъй като след като бъдат обелени повечето плодове и зеленчуци почерняват при контакта с въздуха поради окисляването, за да бъде спрян този процес и да се запазят свежи е достатъчно да бъдат натъркани с резен лимон.Поради високото съдържание на плода на витамин C, лимонът е бил широко използван в миналото отначало от арабските, а от 12 в. и от европейските мореплаватели, понеже заедно с лука е бил единственото познато лекарство срещу скорбут.Листата на лимоновото дръвче отделят летливи вещества, които притежават свойството да дезинфекцират въздуха и убиват много болестни бактерии. Ето защо да се държат лимонови дървета в стаите е много полезно.Лимонът се използва като съставка и в много козметични продукти за избелване и избистряне на тена, а също така служи и за почистване на алуминиеви предмети и влиза в произвежданите миещи вещества за почистване на медни съдове и прибори.Известно е също, че лимонът може да се използва и като невидимо мастило. Достатъчно е да се напише някакъв текст с лимонов сок и после да се поднесе на светлината на свещ, за да бъде разчетен.Най-голямо производство на лимони има в Мексико, Испания, Аржентина, САЩ, Италия.Най-тежкият лимон в света е измерен на 8 януари 2003 г., тежи 5.265кг и е отгледан от израелеца Аарон Шемоел.Растението се нуждае от богата почва и допълнително подхранване с естествени и изкуствени торове, смесени с вода, по време на вегетацията. Торенето с органичен тор се извършва през вегетацията, особено когато растението плододава и се е оформило като голямо дръвче. Използва се добре разложен, пресят през сито и обеззаразен оборски тор, като количеството му зависи от големината на съда. Еднократно се внася около 1 кг. За целта повърхностният слой почва внимателно се изгребва и на негово място се слага оборския тор. Полейте обилно. Това се прави веднъж на 1 месец до есента.
За да плододава растението, е много важна резитбата. Тя трябва да се прави от началото, така че да се оформят 3-4 второразредни летораста (разклонения) от стъблото с дължина до 20 см, а в следващите резитби да се оставят на всеки летораст по 2 клонки от трети и четвърти разред с дължина 12-15 см. Лимонът плододава на клонките от четвърти разред.
При добро гледане лимонът ще има 2 или 3 растежни импулса годишно, след всеки от които трябва да се извършва резитба. Тогава се оформят само последните, най-малки клонки, от които ще се развият плододаващите разклонения.
Лимонът цъфти обилно и ако го отглеждате с декоративна цел, оставете всичките цветове. Но ако искате да плододава, то тогава трябва да оставите 3- 4 цвята, разположени към върха на клонките, а останалите (пъпки и разтворени) да отстраните.
Лимонът се цени не само заради богатите си на витамин С плодове, а и за това, че съдържанието му на фотонциди в кожестите му листа действат като естествен антибиотик и убиват микробите в стаята където расте.Най-благоприятната температура за развитие на лимона е между 18 и 25 градуса, поради това той не може да расте целогодишно на открито.
Препоръчва се през летния период да бъде изнесен на двора, в градината под шарената сянка на някое дърво, за да не прегори от пряката слънчева светлина.
През септември, когато времето започне да захлажда, го приберете в топла, южна стая и намалете поливането.
Размножаване: Лимонът може да се размножава семенно, но това е доста бавен процес – отгледаните по този начин растения дават плодове едва след 10-ата година. Затова през август лимоните може да се ашладисват от специалисти.
Възможно е да захванете лимон от листен резник. Откъснете от растението майка съцветие при върха. Отрежете 1/3 от краищата на листата и директно вкоренете в малък съд. Похлупете с буркан и поливайте обилно. По време на процеса на вкореняване е възможно лимонът първо да цъфти. Отстранявайте цветовете, докато не се появят първите нови листа.
Лалето (Tulipa)е род цветя, богат на видове и голямо разнообразие от сортове. По своята красота, разнообразие на форми и багри на цветовете лалето заема едно от първите места между луковичните цветя. Цветовете са с широко камбановидна форма, по един на цветоносна дръжка, всевъзможно оцветени с изключение на синьо. Различните сортове достигат височина от 20 до 70 см и цъфтят от март до май. Родината на лалетата е Турция. Името са взели от думата тюлбенд, която значи тюрбан, най - вече поради формата на чашката.В Холандия лалетата са пренесени от Персия. Лалетата са едни от най – лесно отглежданите цветя за градината. Те са многогодишни. Лалетата могат да бъдат засадени с други многогодишни, храсти, дървета и трева.
Лалето изисква топли и слънчеви места, но расте добре и на полусянка. Най-подходящи за него са глинесто-песъчливите почви. Полива се само ако пролетта е суха. Луковиците се изваждат всяка година, когато листата започнат да жълтеят – обикновено в началото на юни. Просушават се в щайги на сенчести и проветриви места, почистват се и се пазят до есента, когато отново се засаждат. Почвата за луковиците трябва да е добре отцеждаща се, пореста. Задължително се добавя органична тор, торфен мъх или други богати на хумус съставки. Тези материали следва да се поставят на дълбочина 30 – 40 см., така че новата коренова система да има шанса да израсте. Можете да добавите малко тор, която да е премесена с пръста. В прекалено мократа почва може да се развият гъбички. В същото време луковиците могат и да изсъхнат, поради задушаване, ако почвата е прекалено сбита и в нея няма достатъчно кислород. През пролетта, в края на сезона, почистете растенията от цветовете, преди да са нападали върху листата. Ако не го направите, цветята може да загният и загинат. Шест до осем седмици извадете лалетата от земята, почистете ги добре от пръстта и ги оставете на сухо и проветриво място, където да презимуват.Когато садите лалетата (най - добре през октомври - ноември) наторете и полейте луковиците. Дълбочината трябва по правило да е три пъти дължината на луковицата. Лалетата не трябва да се садят на много близко разстояние.
Мимозата е род храстовидни растения от семейство Бобови (Fabaceae), подсемейство Mimosaceae. Произхожда от Южна Америка, където може да достигне до 1 м височина. Отглеждана в саксии не надвишава обикновено 40-50 см. Има характерни фини, дълбоко нарязани листа и бодливи стъбла. Цъфти от юни до късна есен при благоприятни условия. Цветовете приличат на малки топчета и са розови или червени на цвят. Растението е известно с голямата си чувствителност дори при най-лек допир.
Това е храстовидно растение от Бразилия, Индия и Еквадор, което принадлежи към граховите растения, сем.Бобови.
Растението има бодливи стебла и фини, дълбоко нарязани листа. Цветовете на мимозата се образуват в малки топченца, които обикновено са розови или пурпурни.
Растението е много чувствително на допир и листата му се нагъват бавно, от върха на листото, до основата, дори само при полъх на вятъра.
Видове от рода Мимоза: Mimosa aculeaticarpa
Mimosa arenosa
Mimosa asperata
Mimosa borealis
Mimosa casta
Mimosa ceratonia
Mimosa diplotricha
Mimosa dysocarpa
Mimosa dysocarpa
Mimosa emoryana
Mimosa grahamii
Mimosa grahamii
Mimosa hystricina
Mimosa latidens
Mimosa laxiflora
Mimosa malacophylla
Mimosa microphylla
Mimosa nuttallii
Mimosa pellita
Mimosa pigra
Mimosa pudica - Срамежлива мимоза
Mimosa quadrivalvis
Mimosa hystricina
Mimosa roemeriana
Mimosa rupertiana
Mimosa schomburgkii
Mimosa strigillosa
Mimosa spegazzini
Mimosa tenuiflora
Mimosa texana
Mimosa turneri
Mimosa verrucosa
Най – успешно се отглежда като едногодишно растение М. pudica. Почвата трябва да е равни количества глина, торф, гнили листа и пясък. Когато я присаждате, буцата пръст около корените, трябва да остане непокътната. След пресаждането, растението се съхранява на сенчесто и влажно място. По принцип трудно презимува.
M. speggazzinii образува нисък храст, който може да просъществува няколко години. Тя се отглежда по същия начин, както M. Pudica, с изключение на факта, че през есента може да бъде преместена в зимна градина или парник, вместо да бъде изхвърлена. Минималната температура трябва да е 13 градуса, а почвата трябва добре да изсъхне, преди да се полива. В началото на март, растението трябва да се подреже наполовина и да се пръска често, докато отново започне да расте бързо. Разсаждат се в саксия, един размер по-голям от настоящата.
Размножаване: M. pudica се размножава най – добре от семена, посяти през март в почва от равни части торфен мъх и пясък. Използват се саксийки с височина 5 см, пълни до половината с натрошена глина, покрита с малко листа или корени. Напълнете саксийките с пръстта и поставете по три семена във всяка.Напоете почвата, след което подредете саксийките близо една до друга, например в картонена кутия и разхвърляйте наоколо влажен мъх. Покрийте кутията със стъкло, и я поставете в зимна градина или парник, при температура минимум 13 градуса.
М.speggazzinii и други многогодишни, могат да се размножават и чрез резници, взети пролетта.Отрязват се странични израстъци с дължина 5 см. Премахват се няколко от долните листа, а долният ръб се приглажда с остър нож. Резниците се поставят в кутия за образуват корени, ако температурата е мин.27 градуса.
Най – честата грешка при отглеждането на мимозата е нейното преполиване. Тя не се полива, преди почвата да изсъхнала съвсем, в противен случай корените лесно загниват.
Семейство: Марантови – Marantaceae
Произход: Бразилия, Тропическа Америка
Марантите са растения с овални ярко зелени листа, като има и пъстролистни форми. Забележителни са с ефектната окраска на листата, на които на равен фон се открояват ярки жилки или петна. Общия фон варира от почти бяло до много тъмно зелено, почти черно.
Марантите не са големи растения – рядко израстват повече от 30 см. Листата им имат способността да си променят направлението – листовите пластинки при благоприятни условия се разполагат почти хоризонтално, а при недостатъчна светлина или други неблагоприятни условия се вдигат нагоре и се скупчват. Листата достигат дължина 15 см.
Характерна е реакцията й към светлината – на по-тъмно, листата й се вдигат нагоре и стават ка то затворена розетка, а на светло се обръщат и заемат хоризонтално положение – розетката се отваря.
Някои видове:
Maranta leuconeura – листата са тъмно зелени, към периферията по-светли, със зелено-жълти зони с неправилна форма около средната жилка и с ярко червени или малинови жилки. Цветовете са светло сини или светло лилави.
Maranta kerchoveana – листата са сиво-зелени с тъмно зелени или кафяво-зелени неправилни петна около средната жилка. Цветовете са малки бели или лилави , по 2 – 3 в съцветие.
Марантата се отглежда при температура 20-22 градуса и обича по-влажен въздух - затова е добре да се сади в по-широки саксии, които ще осигурят достъп до въздушната влага на корените. Полива се с престояла вода със стайна температура, при пресъхване на почвата, листата се свиват като тръбички и особено през лятото, трябва да се пръскат. Поливането не трябва да води до прекомерно трайно омокряне на почвата, което ще наруши въздушния и режим. Пресажда се само ако размерите на растението изискват прехвърлянето му в по-голям съд. За подхранване може ежегодно да се подменя най-горния почвен слой. Почвата да бъде смес от пресята листовка, торф, прегорял тор, с малко пясък. Препоръчва се за приложение в малки композиции, любителски колекции, зимни градини.
Известни са 23 вида, чиято родина са влажните тропически гори на Бразилия.
Ако искато да запазите ярка окраската на листата, сложете саксията встрани от прозорците или направо в някое по-тъмно ъгълче на стаята ви, където ще я достига само разсеяна светлина.
Размножаване: Размножава се с издънки, които можете да отделите при пресаждането от главното растение и да оставите за няколко седмици във вода, докато развият кореновата си система.
Монтбретея е известна още като крокосмия. Тя е далечен братовчед на гладиолата. Расте най - добре на туфи и е идеална за цветната леха в градината. Има дълги, остри и светло зелени листа, които контрастират силно на доматеночервените, във формата на фунийки цветове. Именно заради тях най - известния вид крокосмия е наричан още "Луцифер". Растението цъфти през август и септември. Достига височина 1, 20м. Трудно замръзва.
През есента не отстранявайте изсъхналите листа, а покрийте короната с папрат или брезови трески. Напролет повдигнете и разделете клонките и ги засадете на разстояние 8 - 10 см. и дълбочина 6 - 8 см. Полейте добре и поддържайте почвата влажна. Растението е подходящо и за сандъче, което задължително трябва да има дупки за отцеждане. Поставете контейнера на най - слънчевия прозорец. Поставете луковиците на същата дълбочина и разстояние, както и в градината.Обича слънчеви до полу - сенчести места. Най - подходящата почва е средно плодородна, добре отцеждаща се и богата на хумус.
Многогодишно растение с тъмнозелени листа във формата на весла. Цъфти от юли до септемсври. Броя съцветия на стъбло достига до 12. Цветовете са обрагрени в оранжево червената гама.Поливайте редовно и обилно, като по време на растежа напръсквайте листата с вода, за да увеличите влажността на въздуха. От пролетта до отваряне на цвета (юли-юни) торете растението веднъж седмично с течен хранителен разтвор.
Нуждае се от светло и прохладно място. През зимата е полезно допълнително осветление, а температурата не трябва да пада под 8*С. Растението вирее добре на стайна температура, но през лятото задължително го изнасяйте навън, като за предпочотане е тераса с южно изложение - растението цъфти по пищно на слънчевата светлина и топлина.Размножава се с луковици. Пресаждането става на няколко години.
Този род кактуси са разпространени в цяла Америка (от пустинните области до районите с висока влажност на въздуха). Има около 200 представители.
Характерното за тях са групираните (най - често по две) плоски плочки, покрити с бодли, които имат вид на заешки ушенца.
Цъфтят през пролетта и лятото в жълто, оранжево, червено, розово и т.н.
Някои от видовете раждат ядливи плодчета с бодлички, наричани кактусови смокини.
В диво състояние опунтиата служи за храна на костенурките по Средиземноморието.
По - популярни са Opuntia humifusa, O.compressa, O.indica, O.aciculata и т.н.
През зимните месеци се полива по веднъж в месеца. По - честото поливане (поне веднъж в седмицата) започва през март. През май растението расте най - усилено.
Подхранването не е задължително, ако растението е пресаждано скоро. Използва се тор за сукулентни (по-бедни на азот). През есента и зимата не се подхранва.
Пресаждането е през две - три години. Саксията трябва да е съвсем по-малко голяма от предишната. Задължително се използва част от старата пръст. Ако има наранени или загнили части, те се отстраняват.
Вирее на слънце или полу-сянка в градината, у дома или в оранжерия. Навън почвата трябва да е добре отцеждаща, богата на хранителни вещества.
У дома температурата през зимата не трябва да пада под 5 градуса.Най - подходяща е глинената саксия с дупки за отцеждане на излишната вода. В почвата задължително трябва да има пясък и парчета глина.
Размножаване: Чрез семена през пролетта и с резници.
Бодличките на растенията могат да причинят сериозно раздразнение на кожата.
Тъмнозеленият топчест кактус с диаметър до 25 см е обсипан със светлокафяви, червеникави до черни бодли. Цъвти с многогобройни малки розово-червени или царевично-жълти цветове.
През пролетта поливайте пестеливо веднъж на 20 дни, а през зимата ограничете до нула водата. Няма нужда от подхранване. За пресаждане използвайте кактусова почвена смес с по-минерален субстрат и добра пропускливост.
От май до септември този кактус има нужда от топло, слънчево и проветливо място. През лятото го изнесете на терасата и му осигурете пряко слънчево греене. От октомври до април ороята има нужда от хладно и светло място с температура 5-10*С.
Размножавантео става черз резници или отделни издънки, които се поставят в кактусова почвена смес с добър дренаж.
По време на израстването им температурата в стаята не бива да пада под 20*С. Веднъж на седмица подхранвайте с минерални вещества.
Петунията е едногодишно растение от семейство картофови (Solanaceae). Произлиза от тропичните части на Южна Америка и преди всичко от Бразилия, откъдето и получава названието си (от бразилската дума за тютюн (petun) поради удивителната прилика между двете растения).
Петунията има разклонено стъбло и цветове като фунийки. Цъфти от май до късна есен. Вирее добре на слънчеви места и изисква редовно поливане. Размножава се през февруари-март чрез семена.Петунията с нейното разнообразие от цветове, форми, багри, обилен и продължителен цъфтеж е сред най-популярните градински растения. По данни на американски специалисти 30% от цялото производство на семена на цветя в света са тези на петуниите.
Многообразието на различните видове, сортове позволява с успех да се използва петунията за бордюри, цветни алеи, висящи кошници и саксии. Днес петуниите цъфтят с всички цветове на дъгата, без яркожълт, оранжев и черен цвят. За засаждане се използват хибридните сортове от първо поколение. Най-забележителните им качества са тяхната компактност, обилен цъфтеж и устойчивост на болести и външни въздействия.
Родът носи името си от думата petun - бразилското име на тютюна – намек за приликата между двата рода. Този вид е резултат от кръстоски е един от най-срещаните у нас. Стъблото е разклонено и височината на разновидностите варира от 20 до 50 см. Цветовете имат форма на фунийка, разположени поединично на къси дръжки, излизащи от пазвите на листата.
Голямото разнообразие от този вид може да се сведе до следните групи: Petunia hybrida nana compacta – с ниски, гъсти стъбла и по-дребни цветове; Petunia hybrida grandiflora – с по-едри цветове; Petunia hybrida pendula – балконна петуния, с висящи стъбла. Във всяка група има разновидности с едноцветни или пъстри цветове.
Petunia superbissima е къдравата петуния, която има по-широки листа, дебело стъбло и значително по-едри цветове с широко отворено гърло и накъдрена периферия. Тя дава значително по-малко цветове от Petunia hybrida, които са много нежни и лесно опадат при дъжд или невнимателно оросяване. По другите си изисквания не се различава.
Известни са голям брой разновидности на петунията: - Petunia superbissima – с широки листа и по-едри цветове с накъдрена периферия; - Petunia hybrida pendula – с висящи стъбла; - Petunia hybrida nana compacta – с гъсти стъбла и дребни цветове; - Petunia hybrida grandiflora – с големи цветове.
Най-често се създават хибридни форми на разновидностите Petunia axillarisPetunia integrifolia (виолетовите петунии).
Във всяка от тези групи могат да се видят както едноцветни, така и разноцветни вариации. Цветовете са: бяло, розово, червено, виолетово, синьо, сравнително отскоро са селектирани и жълти сортове. Използва се широко за цветни лехи и бордюри в паркове и градини, отглежда се на балкони.
Всички петунии обичат топлина и слънце, добре растат на открити слънчеви места, не обичат ветровитите, изискват температура над 5-10°, не са капризни към почвата, но трябва да се поливат всеки ден, а ако се отглеждат в съдове, трябва и да се подхранват редовно с комбиниран тор за цветя 2 пъти в месеца. Ако растението без видима причина започне да вехне, а листата му жълтеят, най-вероятно е корените му да са започнали да гният поради преполиване . Можем да се опитаме да го спасим, ако го пресадим в нова почва. Вредителите, които най-често нападат петуниите, са голите охлюви.
За родоначалници на съвременната градинска хибридна петуния се смятат Petunia axillaris и Petunia violacea. Произходът им е от тропическите райони на Южна Америка. И днес там съществуват 35 вида от тези растения. Петунията принадлежи към семейство картофови (Solanaceae), от вида Cestreae и подвид Nicotianinae, доста близък до тютюна (Nicotiana), от който се отличава само по единичните си цветове. Ще напомня, че от това семейство са добре познатите ни домати, картофи, патладжан, тютюн, татул и отглеждания в градините "Ангелски тромпет"и много други.
Тези растения имат изправени или стелещи се стъбла, листата им са мъхести с власинки, дълги 5-10 см. Петунията е уникален ботанически род, който се отличава от всички останали с богатство на багри, добра приспособимост към условията на отглеждане и разнообразни декоративни качества.
Прието е да се смята, че името на петунията проихожда от "petun", както наричат в Бразилия тютюна. Според други източници обаче, името на цветето се свързва с факта, че първите градински петунии били открити през 1850 година в частни градини, вследствие на работата по тяхното култивиране на френския ботаник Петун.
През 1881 година Теодосия Шепърд (1845-1906) от Калифорния изпраща пакетче със семена на известния тогава търговец на семена Peter Henderson. Това били семена от отглежданите от нея най-ранни хибридни петунии от вида Superbissima, наречени по-късно "гигантски петунии от Калифорния". Започнала да се занимава с цветарство - отначало за да подпомогне финансово семейството си, по-късно Теодосия Шепърд става професионален производител на рози, семена и луковици.
Днес този вид едроцветни петунии не е сред предпочитаните, защото е доста чувствителен към дъжд и вятър, дава по-малко цветове от по-новите сортове и дори ако се отглежда изолирано, се изражда, а цветовете й издребняват.
По-нататък отглеждането и развитието на петунията води до два от най-отглежданите хибридни типове от първо поколение - Hybrid grandiflora — с едри цветове и Hybrid multiflora — с множество цветове. Всеки от тези два вида е дал началото на различни сортове петунии - с единични и с кичести цветове. Освен всичко друго тези два вида могат да се срещнат и с различни багри - ярко обагрени едноцветни и двуцветни - с прожилки, с по-светла централна част или звездовидни, а така също с гладки краища, с вълнообразен или плавен ръб, с къдрави венчелистчета.
Петуния от типа grandiflora е била създадена през 1950 година, а първата хибридна петуния - F1 hybrid grandiflora "Ballerina" е представена през 1952 г.
Традиционно тези петунии се търсят много, защото са ефектни и привличат вниманието. Те имат едри цветове до 11 см - двуцветни, къдрави, кичести или с наситени едноцветни багри.
Петуния от типа multiflora е била създадена през 1940 година, първата хибридна петуния - F1 hybrid multiflora е "Comanche", представена през 1953 година. Петуниите от този тип са с по-дребни цветове с размери 3-5 см, но те са много повече на брой, по-издръжливи са от grandiflora, образуват по-компактно растение и са получили по-голямо разпространение поради по-разнообразните си багри. По-популярните сортове от този тип са: Carpet, Celebrity, Horizon, Merlin, Polo, Primetime.
При кръстосването на двата типа хибриди - grandiflora и multiflora се получава Petunia florubunda, но като тип тя не е с толкова постоянни качества.
Създадена е и миниатюрна петуния тип milliflora. Понеже тя е компактно растение, може да бъде използвана на места, където другите хибридни петунии не са подходящи. Например тя е идеална за малки висящи съдове, смесени цветни композиции, съдове с необичайна форма и изобщо на места, където традиционната петуния ще изглежда твърде ярка и буйна.
През 60-70-те години на миналия век петунията привлякла вниманието на биолозите като удобен обект при разработки, свързани със соматична хибридизация на видовете. Тези изследвания привлекли вниманието на селекционерите. В резултат се появили прекрасни нови хибриди на петунията.
Първите от тях получили търговското наименовение "Surfinia". По своя външен вид те приличат на ампелни петунии, но се отличават с тъмно или светло петно в центъра на цвета. Ампелните петунии цъфтят с множество цветни фунийки и имат гъвкави, висящи стъбла. Сурфинията за разлика от ампелната петуния не може да се размножава чрез семена. Дори когато успеем да съберем семена от нея, те не повтарят качествата си в потомството, затова се размножава вегетативно.
През 90-те години настъпва нов бум в селекцията на петуниите. Тогава специалистите от японската компания Suntory Ltd. открили в Южна Америка форми на петунията, които послужили за създаване на нови ампелни сортове от търговската марка "Surfinia". През 1989 година те се посрещнали еднакво добре и в Япония, и в Европа. Общо над 120 млн. броя петунии от тази серия зарадвали любителите градинари в 24 страни. Тези нови каскадни петунии се отличават с мощен ръст, дълги висящи стъбла и необикновено обилни, разкошни цветове. Едрите (до 6 см в диаметър) цветове на сурфинията са обагрени в най-различни цветове, но най-често това са наситени тонове с тъмна или светла централна част. Разработка на Suntory е и мини-петунията "Million Bells" (calibrachoa). За съжаление тези великолепни растения се размножават само вегетативно и са недостъни за любителите в достатъчни количества поради скъпия вносен посадъчен материал.
Аналогични разработки по селекция на каскадната петуния правят и други компании. Израелската "Danziger" (Израел) предлага петунии с търговската марка "Cascadias", "Petitunia", "Doupetini" и "Doublon"(гъсти като карамфили), а мини-петуниите (calibrachoa) й носят марката "Calimor". Австралийската компания Florigen, известна с разработките си на сини рози, разработва петуния "Supertunia".
Петунииите от серията Supertunia са в разкошни багри, имат невероятно трайни цветове, без да се нуждаят от много грижи. Някои любители на разнообразието вероятно ще се разочароват от факта, че супертуниите се срещат само в нюанси на бялото, розовото и лилавото, но пък тези петунии могат да ни изненадат с бързия си растеж - почти 3 см на ден и възможността да запълнят бързо огромна висяща кошница. Разбира се, за да се радвате на обилния й цъфтеж ще трябва да я подхранвате много по-често, от останалите видове. В оранжериите тези петунии получават хранителни вещества с всяко поливане.
Най-често избираме разсад от петунии според предпочитанията си за цвят, но петуниите от тази серия могат да бъдат много различни и по форма, и по размери. Някои образуват компактно храстче, други са прекрасни за висящи съдове и сандъчета, трети са прелестни с цветовете си, наподобяващи кичест карамфил. Но не търсете семена от тези петунии - както и сурфиниите те се размножават само вегетативно. Можете да опитате да ги размножите като откъснете клонче чрез усукване и се опитате да го вкорените под стъклен буркан.
В същото време няколко компании провеждат селекция на хибридни сортове петунии, размножавани чрез семена. Първата такава петуния е "Purple Wave" на японската компания "Kirin Brewery Co.Ltd." През 1995г. тя станала победител в класацията на американската организация AAS (All America Selection) по изпитания и тестване на нови сортове.
Интересното е, че основната дейност на "Kirin Brewery Co.Ltd." е производство на пиво. Разнообразните сортове на хибридните петунии се разделят на няколко групи:
- многоцветните петунии имат огромно количество цветове до 5 см в диаметър. Непретенциозни, добре растат на слънчеви места във всякаква градинска почва;
- кичести многоцветни петунии - имат множество кичести цветове, които приличат на цвета на карамфил с диаметър до 5 см в диаметър;
- едроцветни петунии - цъфтят не толкова обилно, по-топлолюбиви са и имат повече изисквания към условията на отглеждане. Диаметърът на цветовете им е от 7 до 10 см;
- кичести едроцветни петунии - много са ефектни, приличат на рози;
- къдрави петунии (fimbriata) - имат едри цветове с къдрави краища;
- супер едроцветни петунии (superbissiuma) имат много едри цветове до 12 см в диаметър) с къдрави краища и множество тъмнооцветени жилки.
Асортиментът на съвременните хибридни сортове петунии е огромен - над 500 образци. Всички те се отличават с ранен и обилен цъфтеж, компактност и устойчивост към неблагоприятните условия на отглеждане. Най-популярни сортове са: "Abendsonne", "'Admiral", "Alphons", "Brilliantrosa", "Weisse Wolke", "Wurtemberger", "Kakadu", "Rheingold" и мн.др.
Период на цъфтене: Май до септември.
Произход: Изходни форми - Южна Америка.
Месторастене: Слънчево.
Субстрат: Оптимална пръст, пръст за балконски цветя.
Засаждане: Купените готови или отгледани самостоятелно (-» Размножаване) млади растения се засаждат на разстояние 20-25см едно от друго.
Поливане, торене: Поливат се обилно и се наторяват слабо всяка седмица.
Други грижи: Прецъфтелите цветове се откъсват всеки ден. Образуването на семена става много бързо. След първото цъфтене (края на юли/началото на август), когато растенията пускат все по-дълги филизи и започнат да падат, се подрязват наполовина. Петуниите се възстановяват за 14 дни, израстват бухлати и отново цъфтят пищно.
Презимуване: Не се налага.
Вредители, болести: Предимно листни въшки.
Размножаване: Петунията се размножава чрез семена. Засяват се през януари, за да зацъфтят през втората половина на май. Почвената смеска е от компост, парникова пръст и пясък или перлит, като съвсем леко се притъпква след засяване. Сандъчетата се държат се при 15-20°С. Щом се образуват 2 листчета на поникналите стъбълца, се разсаждат на разстояние 3-4 см или по едно в саксийка № 6-8.
При вида Petunia hybrida семената са много ситни и като се сеят, може да се смесят с малко пясък за по-равномерно разпределение в сандъчето.
За получаване на жизнени семена от Petunia superbissima е необходимо изкуствено опрашване.
Използването на неугнил тор или азотни торове намалява цъфтежа!
Петуниите се комбинират добре с балконски цветя с дребни цветове, като маргарита, фелиция, лобелия, синя паричка.
Петуниите спадат към отровните картофови растения!!!
Представител на флората на Южна Африка.
Родът включва 8 вида вечнозелени и листопадни полухрасти от семейство Плумбагови. В родината си обитава сухите субтропични гори в предпланините и речните долини. Странното му име идва от латинското название на оловото – плумбум, защото се е считало, че помага при отравяне с олово.
Представлява вечнозелена разклонена лиана, с дълги, богато облистени клонки. Кората на възрастните клони е кафеникава, с продълговати бели ивици. Листата са последователни, яркозелени, яйцевидно продълговати с пригъпен връх.
Много хубава лиана и благодарна китка...цъфти дълго време не хваща болести и вредители. Цъфти от март до октомври. Вирее на температура от 4-5 С до 24-25 С.
Цветовете са ясносини, по-рядко бели, събрани в големи чадърести съцвения, много приличат на цветовете на флокса.При добро отглеждане растението може да достигне огромни размери, затова се нуждае от оформяне. Плумбагото може да се пусне да се катери по опора, да се увие по решетка или по тел. Тъй като стъблата са твърди и не много гъвкави, трябва да се извиват особено внимателно, радиусите на извивките трябва да са по-големи. Към опората трябва да се привързва или да се прикрепи по друг начин, защото самото растение не е увивно и няма нито шипове, нито мустаци, с които да се закрепва само. След прецъфтяването е нужно силно съкръщаване на вегетативната маса не само за оформяне, но и за образуване на нови клонки, които ще цъфтят през следващата година. Отглежда се на топло и слънчево място. Доброто огряване е задължително, особено през зимата. Въпреки това растението ще загуби част от листата си, което не бива да ви безпокои.
Издържа понижение на температурата до 4-6 градуса. През лятото се полива обилно, като не се допуска силно изсъхване на пръстта, защото плумбагото ще престане да цъфти, пръска се с вода от време на време, подхранва се често – веднъж седмично. Прецъфтелите цветове се отстраняват непременно, за да не загрозяват и изтощават растението. Пресаждането става през пролетта в смес от чимовка, торф, листовка и добре прегорял оборски тор с добавка на малко пясък.
Обича много влага ...много слънце и тесен съд за корените.Размножава се лесно с 4-5 см. резници рано на пролет.
Сравнително ново за нас растение и познато повече във вид на рязан цвят.Обаче е много красива в градината с уникалния си цъфтеж и продължителност.Не е претенциозна към почвата но обича яркото слънце.Разможава се със семена и резници.Протеята е от семейство розоцветни,наброяващи около1400 вида.
Родината й е Африка и Австралия,където се срещат в голямо разнообразие.Род протея е получил наименованието си от гръцкия бог Протей,син на Посейдон.
Семейството на протеята е разнообразно-от пълзящи до малки храсти,с височина 80 см.
Листата са кожести и твърди,разнообразни по форма и големина,които събират добре водата.У някои видове протея има ,така наречените органи-резервоари,които се намират под земята и служат за събиране на водата, и съхранение на влагата.Това обяснява,защо протеята живее в места със сух климат.
Цветовете на протеята са ярки-червени,жълти,розови.Имат силен аромат и съдържат много сладък сок,от който се възползват някои птици.
Плода е орех.
Най-известна между протеите е Protea cynaroides /гигантска или кралска/,която има големи съцветия с кръгла форма,достигаща до 30 см. в диаметър.Нейният нектар се използва за лекарство против кашлица.
Също популярна е Protea repens,която е символ на Южна Африканска Република.Следваща протея е Protea macrocephala.
Близки роднини на протеята са леукадендрон,банксия/Banksia/ и телопея.
Много лесна за декоративно отглеждане е протея-превъзходна.Вечнозелен храст със сиво-зелени сърцевидни листа и големи цветове в розово-червено, или розови.Размножава се със семена,които се сеят есента в пясъчно-торфена смес.
Температура над 20 градуса лятото и 8-10 градуса зимата.
Светлина- ярка,слънчева.
Поливане-умерено,но да се избягва преовлажняване.Зимата много рядко.
Почва-смес от равни части градинска,торф,листовка и пясък.
Освен за рязан цвят се използва и за сухи букети.
Роза е многогодишно цвете храст или лозa от вида Rosa, в рамките на семейство Розоцветни, който съдържа над 100 вида. Видовете образуват група от храсти или лияни, с разклонения, които често са въоръжени с остри тръни. Повечето видове са от Азия, Европа, Северна Америка, и Северозападна Африка. Розата широко се отглежда заради нейната красота и аромат.Името произхожда от латински Rosa.
Маслото от Роза се използва за парфюми от векове. Розова вода, направена от розово масло, е широко използвана в кухнята на Азия и Близкия изток. Розата се използва за направата на конфитюр, желе и чай, предимно заради високата концентрация на Витамин C.
Ботаника
Листата на повечето видове са 5-15 сантиметра дълги. Повечето рози са широколистни.
Цветчетата на повечето видове имам пет венчелистчета от рози, с изключение на Rosa sericea, който обикновено има само четири. Всяко венчелистче е разделено на два отделни лоба което е обикновено бяло или розово, въпреки че в няколко вида са в жълто или червено.
Плодът на розата е зрънце и се нарича шипка. Розите които създават отворени и изправени цветя са привлекателни за пчели и други насекоми, като по този начин се повишава възпроизвеждането. Някои птици, особено сипки, ядат семената на розата.
Видове
Rosa canina: Кучешка роза, шипка Буш
Rosa chinensis: Китай роза
Роза dumalis: синьозеленикава Кучешка роза
Роза gallica: галска Роза, френска роза
Роза gigantea
Rosa glauca
Rosa laevigata
Роза majalis: Канелна роза
Rosa moschata: Муск роза
Роза multiflora: Роза мултифлора
Rosa persica
Роза pimpinellifolia
Rosa roxburghii
Rosa rubiginosa: Шипка
Роза rugosa: Rugosa Роза, японска роза
Роза stellata: цариградско грозде Роуз, Сакраменто роза
Роза virginiana Вирджинска роза
вредители и болести
Розите са предмет на редица заболявания.
Основното насекомо което засяга розите е aphid (зелена листна въшка). Пръскането с инсектициди на розите често се препоръчва, но трябва да се извърши грижливо, за да се намали загубата на полезни насекоми. Розите също са използвани като хранителни растения от ларвите на някои пеперуди и молци.
Отглеждане
Светлина: Когато избирате място за засаждане на розите в градината ви, имайте предвид, че те се нуждаят минимум от 6 часа слънчева светлина на ден.
Поливане: Ако попадне вода по листата на розите, в повечето случаи по тях се появяват тъмни петна и като цяло растението заболява. Винаги поливайте розите в корените. Почвата не бива да подгизва. По – добре поливайте обилно веднъж в седмицата, вместо няколко пъти по малко, за същия период. Ако преполеете вашите рози, те ще изсъхнат. Поливайте рано сутрин или привечер.
Засаждане и почва: Веднага след като земята се поотпусне през пролетта, обърнете пръстта с дълбочина, колкото е бела. За да направите почвата по – рохкава, добавете торфен мъх, изгнили листа и едър пясък. Почвата трябва да бъде обработена поне месец преди засаждането на розите.
Почистване: За да бъдат здрави вашите рози, е необходимо често да ги почиствате от увехналите листа и венчелистчета и от листата с тъмни петна. За да премахнете тъмните петна, разтворете 1 супена лъжица готварска сода и 1 супена лъжица течен сапун в 4 – 5 литра вода и напръскайте листата с получената смес.
Подрязване: Винаги отрязвайте клончето малко над най – горната пъпка. Използвайте остър нож или градинарска ножица. Не подрязвайте храста през есента. За да насърчите растежа, винаги отрязвайте издънките над разклонението, от което излизат пъпките.
Зазимяване:
Следвайте тези три лесни стъпки,за да сте сигурни, че вашите рози ще се появят следващата година още по-хубави и големи. Ключът към защитата на вашите рози от студа е да засадите видове, които са надеждно устойчиви на климатичните условия във вашия район.
Три стъпки на защита:
Стъпка 1. Отстранете листата и други остатъци около растението. Ако желаете също бихте могли да скъсите стеблата до 30 см.
Стъпка 2. Направете обръч, подобен на яката на пиле, около растението. Използвайте бамбукови стебла и дълга тел, за да оформите цилиндрично заграждение около храста.
Стъпка 3. Добавете почва и естествена тор. Натрупайте градинска почва около храста, така че купчината да покрие 30см. от растението. След като почвата замръзне я покрийте със слой от слама, листа или друг вид лека тор. Следващата пролет ще трябва да отстраните защитата от растението, преди да са пробили пъпките. Просто махнете теленото ограждение, почвата и листата.
Защита на пълзящи рози.
Ако се съмнявате в устойчивостта на вашите пълзящи рози, бихте могли да използвате по-горе описаната техника, давайки им по-добри шансове да оцелеят след суровата зима.
Стъпка 1. Отстранете стеблата от тяхната опора. Внимателно издърпайте стеблата от тяхната опора и ги притиснете леко, така че да останат легнали на земята.
Стъпка 2. Покрийте стеблата с почва. След като почвата замръзне я покрийте със слой от слама или листа.
Стъпка 3. Следващата пролет, веднага след като почвата позволи,поставете стеблата в старото им положение, прикрепяйки ги отново към тяхната опора.
Групи Рози:
Диви рози
Стара Градинска Роза
Алба
Gallica
Дамаска
Centifolia или Прованс
Мос
Китайска роза
Портландска роза
Бърбън
хибридни Вечен
хибридни Муск
Бермуда "Мистериозна" Роза
хибридни Rugosa
Съвременни Garden Roses
хибридни Чай
Polyantha
Floribunda
Grandiflora
Миниатюра
Катереща се / бродеща
Английска / Дейвид Остин
Канадскa Харди Roses
История
Розата винаги е била на пример за красота и има дълга история и символика. Древните гърци и римляни я свързват с тяхните богини на любовта Афродита и Венера. В Рим дива роза е била отглеждана на входа на залата, където са се обсъждали секретни или поверителни въпроси. Фразата sub rosa, или "под розата" е означавало да се пазят в тайна научените наща.
Ранните християни идентифицирани пет венчелистчета от рози с петте рани на Христос. Въпреки това тълкуване, техните ръководители са колебаят да приемат това, поради своята връзка с Рим. Червената роза е символ на кръвта на християнските мъченици. Розата по-късно се свързва и с Дева Мария.
Символика
A Red rose - Червената роза
Розите са древни символи на любовта и красотата. Розата е свещена за богини (включително и Изида и Афродита), и често се използва като символ на Дева Мария. "Роза" е розово или червено в различни езици като романски езици, гръцки, и полски.
Розата е национално цвете на Англия и Съединените щати а също и символа на Ръгби. То е цвето на Йоркшир и Ланкашър в Англия (Бялата роза и червена роза, съответно), от Алберта (дивата роза) в Канада, както и на столица Исламабад в Пакистан. Портланд, Орегон се счита за "Града на розите и ежегодно там се провежда фестивал на розата.
Червената роза (често държаща се в ръка) е символ на социализъм или социална демокрация, то се използва и като символ на британските, ирландските, френските, испанските, португалските, норвежките, датските, шведските, финландските, бразилските и холандските социалистически партии. Като символ, Червената роза е била използвана като отличителен знак в улични протести май 1968 година в Париж.
Изкуство
Розите често се изобразяват от дейците на изкуството. Френският художник Пиер-Жозеф Redouté рисува една от най-подробните и красиви картини на роза.
Анри Fantin-Латур също рисува предимно цветя, включително и рози. Розата "Fantin-Латур" е кръстена на него.
Други импресионисти включително и Клод Моне използват в картините си рози.
Парфюмът
Розовите парфюми са направени от цветчетата на розите или розово масло, което е смес от летливи етерични масла, получени чрез парна дестилация на натрошени листа от рози. Техниката е с произход от Персия (думата роза е от персийски), и след това се разпространява в Арабия и Индия. В днешно време около 70% до 80% от производството е в Розовата долина близо до Казанлък и в Qamsar в Иран и Германия. В Мека се мият всяка година с иранска розова вода от Qamsar. В България, Иран и Германия се използва Rosa damascena "Trigintipetala" за розово масло. Във френското розово масло се използва Rosa centifolia. Маслото с бледо жълто или жълто-сив цвят, понякога се нарича Rose Absolute масло.
Ribes sanguineum 'King Edward VII' ...с популярно име -френско грозде или малинов храст.Той е вид стафида и произхожда от западните крайбрежни части на сев. Америка, от Централна Британска Колумбия и на юг до Централна Калифорния.
Това е широколистен храст от сем. saxifragaceae. Описание-компактен храст с опадливи листа и прави клони. Листата са зелени, леко мъхести, три или петделни тъпоназъбени, ветрилообразно нагънати, до 5 см дълги. На есен листата придобиват кехлибарено златисти отенъци.
Цветовете са необичайни ,наситено пурпурно червени, събрани в гроздовидни съцветия-до 5 см дължина.Благоуханни са с мирис на малина.
Периодът на цъфтеж е април-май.Цъфти всяка година без някакви специални грижи.Цветовете се появяват на минало годишни клонки. Подрязва се ежегодно след прецъфтяване.
Това е едно лесно за отглеждане храстче за начинаещи цветари.
Плодовете са синьо черни на цвят топченца.Той е годен за консумация, но не много вкусен.Тези горски плодчета са любима храна на птиците. Напълно узрели плодовете са през юли.
Спатифилумът вече е добре познато у нас цвете. С прекрасните си бели цветове той създава усещане за хармония, а заради продължителния им живот стана любимо на мнозина цветари.
Род Спатифилум (наричан още Еднолистник или Лилия на мира) включва множество видове многогодишни, цъфтящи, едносемеделни растения. Причислен е към голямото сем. Змиярникови. Неговата родина са влажните, тропични гори в Америка и Азия.
Притежава свежозелена листна маса. Листата са дълги, широки, с успоредна нерватура (жилкуване) и имат гладка периферия, която може да бъде единствено леко накъдрена. Растението няма изразен период на покой. Цъфти от пролетта до есента като зимата може да спре за кратко. Цветовете са бели, с малко зелено връхче и притежават много приятен аромат. Състоят се от три части - спата, кочан и дръжка. Спатата е бялата част на цвета, единственото венчелистче. Тя обгръща репродуктивната, най-важна зона - това е кочана. Той е назъбен заради множеството плодници разположени по цялата му дължина. В тяхната основа се появява белия прашец на растението. Дръжката държи спатата и кочана. Цветовете обикновено се задържат необичайно дълго. Преди да прецъфтят се изпълват с хлорофил и следователно - позеленяват. След, което просто покафеняват и падат. Спатифилумът е едно от най-известните стайни растения, тъй като притежава множество декоративни качества, отличаващи го в някои отношения сред другите познати цветя, а и е едно от най-непретенциозните.
Според изследвания на НАСА спатифилиумът е едно от десетте стайни растения, които намаляват концентрацията на вредни вещества като формалдехид, бензин и въглероден двуокис от въздуха.
Родината на Бялото фламинго са влажните тропически гори на Централна и Южна Америка. Познати са 36 вида. Най-известни декоративни видове са S. Cannifolium, S. Floribundum, S. Heliconiifolium, S. Wallisii. Листата са лъскави, тъмнозелени и с изпъкнала средна жилка. Съцветията са във вид на бял цилиндър от ароматни цветчета, обгърнат от бял прицветник. Цъвти през пролетта, но понякога и през есента. Цветът е траен - до няколко седмици. Впечатление правят тъмнозелените лъскави листа с изпъкнала средна жилка.
Интересното е, че това растение се отглежда хем като листнодекоративно, хем като декоративноцъфтящо. Спатифилумът формира множество издънки от корените си, които бързо достигат зрялост. По този начин се получава една много красива туфа от зелена листна маса, от където се подават красиви бели цветове. Има дори пъстролистен сорт Спатифилум. Въпреки това различните видове се отличават най-вече по размера.
Най-познатият и отглеждан вид е Spathiphyllum wallisii. Той достига средни размери и бързо изпълва с листа саксията. Среща се и такова дребноцветно растение, което се отглежда в малки саксиики, на групи. Безспорно, обаче най-цененият е не толкова често срещания сорт Spathiphyllum 'Sensation'. Отличителната му черта е, че достига огромни размери и цъфти в много големи цветове.
Това цвете се чувства отлично в топли помещения. Най-удачната температура за него е между 16 и 21 градуса. За да се постигнат добри резултати при отглеждането на му е нуобходимо да се осигури ярка светлина и умерена влажност. Както много други стайни цветя и спатифилумът може да вирее на по-затъмнено и пи по-ниски температури, но тогава расте бавно и ще цъфти рядко. Затова през зимата е необходимо цветето да се сложи близо до прозорец. Приз пролетта и лятото трябва да се осигури висока влажност. Това може да стане, след като саксията се сложи върху поднос с вода. В зависимост от условията спатифилумът цъфти почти през цялата година, но най-често от пролетта до късна есен. Цветовете може да живеят повече от шест седмици. Прецъфтелите цветове се премахват, увехналите стъбла също трябва дасе отрежат до основата.
Спатифилумът е едно от най-лесните за отглеждане растения. Не изисква някакви по-специални грижи или нещо специфично. Има, обаче няколко фактора, които трябва да се спазват за успешното му развитие и цъфтеж. Това красиво стайно цвете в никакъв случай НЕ бива да се излага на слънце. Държи се задължително на сянка, не на светло място. В противен случай е възможно това да се отрази много върху цветовете - случва се да са деформирани или най-често са зелени още от начото на цъфтежа си до прецъфтяването. Също така, както по-голямата част от неговите роднини - останалите Змиярникови, това растение предпочита често поливане. Полива се редовно като не се допуска пълно изсъхване на субстрата. Също така е добре листата редовно да се пулвелизират с вода, тъй като високата въздушна влажност също оказва влияние. Ако е прекалено ниска и въздуха е много сух листата може да пожълтеят по периферията. С няколко думи най-важно за Спатифилума е - засенчено и влажно.
Колкото до температурата растението е доста издръжливо, но въпреки това се чувства добре на топли места с еднаква температура целогодишно.
По отношение на почвата в, която вирее също няма особени претенции. Може да расте във всякакъв субстрат. Добре е като компонент да има градинска почва.
Растението се пресажда един път на 2 - 3 години. Торене не е задължително да се прави, но е препоръчително. В противен случай може да се получи нещо подобно на това, когато влажността е ниска - листата леко загарят по периферията. Това показва, че Спатифилума има недостиг на хранителни вещества. Няма значение какво се използва - един балансиран тор с еднаква NPK формула би свършил отлична работа. Освен това листата ще бъдат по едри, красиви и широки. Един или два пъти са достатъчни до следващото пресаждане. Цветето вирее добре в малка саксия. Колкото и да е голяма винаги ще я запълни, тъй като образува множество издънки. Разбира се може да се поддържа едно единствено растение като младите редовно се отстраняват още докато са съвсем малки. В такъв случай възрастния Спатифилум също ще може да обземе саксията, но вероятно по-бавно. Ще цъфти само с един цвят (принципно един корен не може да цъфти с повече от един по едно и също време), но въпреки това ще се чувства и развива по - добре. Не понася течение.
Размножаване: Размножава се чрез деление или с резници откъм върха.
Всички части на растението могат да предизвикат стомашно-чревни разстройства, а при попадане на сок върху кожата, се получава раздразнение.