Фаланга е правоъгълна масова бойна формация, обикновено съставена изцяло от тежка пехота, въоръжена с , пики или други подобни оръжия. Фалангите са характерни за начина на водене на война в Древна Гърция. Използвани са широко от армиите на Александър Македонски.
По-късно подобен строй бива използван и от римляните, и в различни европейски държави през Средновековието.
Александър III Македонски или Александър Велики е владетел на Древна Македония, управлявал от 336г. пр.н.е. до смъртта си през 323г. пр.н.е.. Един от най-успешните пълководци в историята, той ръководи завладяването на градовете на Древна Гърция още при управлението на баща си, Филип II. В рамките на 12 години той завладява Персийското царство, Египет и множество по-малки държави в Близкия Изток. При смъртта му през 323 пр.н.е. държавата се е простирала от от Гърция до днешните Афганистан, Пакистан и Индия.
Херодот, III, 89—90
89. [След като Дарий утвърдил своята власт и уредил своите семейни работи — вж. гл. 88] ..., той учредил в Персия двадесет
административни области, които персите наричали сатрапии. След като учредил сатрапиите и назначил начело на всяка една от тях по един
управител, Дарий наредил да му се плащат данъци по народи. Няколко съседни народности били събрани заедно, а освен това, като пропускал
съседни племена, той включвал към всяка една от тези народности племената от по-отдалеченото население. Разпределението на
административни области и на ежегодните .постъпления на данъците било уредено по начин, че онези области, които плащали в злато, да плащат
своите данъци, като имат за единица тегловна мярка евбейския талант (25,92 кг.), а онези, които плащали в сребро — да се водят по вавилонския
талант(30,3 кг). Вавилонският талант се равнявал по тегло на 78 евбейски мини. През време на управлението на Кир (Кир II, който се счита за
основател на Персийското царство и управлявал към средата на VI в. пр. н. е.), както и на Камбиз не били въведени още определени данъци и
подвластните .народи носели подаръци. Поради въвеждането на данъчно облагане и на някои други наредби персийците казват, че Дарий бил
бакалин, Камбиз бил господар, а Кир — баща, защото Дарий бил уредил всичко по,маниера на дребнав бакалин. Камбиз бил суров и високомерен, а
Кир бил кротък и на него те дължали всички добрини.
90. И тъй от йонийците (В случая Херодот има пред вид йонийските гърци, които населявали широк сектор от зап. крайбрежие на Мала
Азия, както и голяма част от островите в Егейско море.), магнетите в Мала Азия, солниците, карийците, ликийците, миласците и
памфилците", които били длъжни да внесат като данък една обща сума, постъпвали [в царската хазна] 400 таланта сребро. Те образували първата сатрапия. От мизийците, лидийците, ласолийците, кабалийците и хитенийците постъпвали в хазната 500 таланта. Това била втората сатрапия.
От хелеспонтийците, които са от дясната страна на Хелеспонта, сетне от фригите, от азиатските траки, от пафлагонците, 'Мариандвните, сирните данъчните постъпления възлизали на 360 таланта.-Това е третата сатрапия. От киликийците се получавали данъчни постъпления 360 бели коня, по един на ден, и 500 таланта в сребро. Сто и четиридесет таланта от тази сума били употребявани за издръжката на конницата, която охранявала Киликия, а останалите 360 таланта отиват в хазната на Дарий. Това е четвъртата сатрапия.
Културата на финикийците
Страбон, XVI, 2, 24 (С. 757 сл.)
Сидонците(финикийците) се представят [в писменото предание] като хора, които владеят .Много занаяти и притежават много изящни изкуства. За същото нещо свидетелства и поетът Омир. Освен това те били хора, много вещи в областта на астрономията и аритметиката, като започнали с изкуството за, аритметичните пресмятания и нощното мореплаване. И двете неща са впрочем присъщи занятия на търговците и мореплавателите. Подобно на това се разказва, че геометрията е изобретение на егип¬тяните, водещо началото си от измерването на номите. Последното било необходимо да се извършва, тъй като границите между отделните номи се заличавали по време на приижданията на Нил. И тъй науката за земемерството преминала у елините (гърците) от египтяните, а астрономията и аритметиката били заимствувани от финикийците. Даже и сега от тези градове могат да се заимстват с голяма леснота множество знания от всички останали научни области. Ако трябва да се вярва на Посейдон, то и учението за атомите в древността е дело на сидонеца Мохос, който живял във времето преди Троянските войни. Да оставим обаче древността. И в наши дни от Сидон (важен град на крайбрежието на Финикия между Берит (дн. Бейрут) и Тир. Със своето развито занаятчийско производство и с оживената си търговия Сидон бил един от онези финикийски градове, които основали многобройните свои колонии в басейна на Средиземно море. Градът се намирал в добри отношения с Александър Македонски и през елинистическата епоха успял да запази своята самостоятелност, за да я загуби през 63 г. пр. н. е., когато капитулирал пред римските войски, командвани от Помпей.) са родом следните знаменити философи: Боет, е когото ние" заедно разработвахме философията на Аристотел, както и брат му Диодот. От Тир бил родом Атина, а малко преди нашето време оттам е излязъл и Аполоний, който бил съставил списък на философите и на съчиненията от Зенон насам.
Финикийски моряци извършват обиколката на по море.
Херодот, IV, 42
Няма никакво съмнение, че Либия се мие от всички страни от морета, като се изключи само онази нейна част, която граничи с Азия. Това, доколкото знаем, доказал пръв Нехон, ца¬рят на Египет. Той, след като прекъснал прокопаването на канала, който трябвало да води от реката Нил към Арабския залив (Дн. Червено море), изпратил финикийски моряци, като им заповядал да минат на връщане през Херакловите стълбове, за да се озоват в Северното море (Средиземно море) и така да пристигнат в Египет. И тъй като потеглили от Еритрейското море (Дн. Арабско море с Персийския залив), финикийците плавали продължително време в южна посока. С настъпването на есента обаче те спирали на сушата, засявали земята, на онова място на брега на Африка, на което се намирали, и изчаквали жътвата. А. след като ожънвали, те продължавали своето пътуване. Тъй правили те в продължение на две години, а на третата година завили при Херакловите стълбове в Северното море и пристигнали в Египет. Тези финикийци разказвали, макар че това ми се вижда невероятно, пък и други едва ли ще го повярват, че по време на тяхната обиколка около Либия слънцето застанало отведнъж от дясната им страна (Описаната експедиция, която била извършена по заповед на фараона Нехон, излязла сполучлива. При своето пътуване финикийците се движели с корабите си по протежение на източния бряг на Африка до нос Добра Надежда. След като заобиколили този нос, слънцето действително се нами¬рало от дясната им страна.)
Писмото на финикийците
Херодот, V, 58
Същите тези финикийци, които се заселили в Елада заедно с Кадъм, между които се намирал и родът, на гефиреите, донесли чрез своето заселване в Беотия много науки и изкуства в Гърция, между които например и писмото (В действителност гърците си служели още от средата на II хилядолетие с няколко вида писмо, на първо място с т. нар. линейно писмо В, срещащо се най-често на Крит и в Пелопонес, а сетне и със сричковото (сила-бично) писмо, най-много образи от което се намирали на о. Кипър.), което гърците, както ми се струва, дотогава не познавали. Най-напред кадмейците употребявали същите букви, както всички останали финикийци. По-късно обаче заедно с езика им претърпяла промяна и формата на тяхното писмо. От елинските племена, които живеели наблизо до тях, главен техен съсед били йонийците. Те възприели буквите от финикийците, преобразили ги от своя страна също тъй до известна степен, нарекли ги финикийски, което било правилно и справедливо, защото действително те били донесени от финикийците(В същност гърците заимствували от финикийците само звуковото писмо. Това, както изглежда, станало на о. Кипър, където гръцките селища се развивали паралелно със съществуващите преди тях финикийски колонии. Поради това, че някои знакове на финикийската азбука за съгласни не могли да бъдат употребявани за гръцкото произношение, те намерили приложение като гласни). По същия начин йонийците наричат още от старо време книгите „кожи", защото тогава поради липса на папирус те употребявали за писане кози и овчи кожи. Дори и до днес много варварски народи пишат на такива кожи.
Монголска държава
XII в.
У много пастирски монголски племена, които живеят на големи територии в днешна Монголия, Манджурия и Югоизточен Сибир, настъпва разпадане на родовия строй. Някои родове започват да се отличават по богатство и значение. Те притежават определен брой роби и собствени дружини. Ордите се обединяват в по-големн племенни съюзи, начело с ханове. Хановете и приближената им военно-племенна аристокрация, получават данъци от покорените племена. Създадена е варварска форма на държавата.
1206—1227 г.
Управление на Чингис хан (Темучин) — (1155—1227 г.), монголски хан (от 1206 г.) и пълководец. Един от хановете на монголското племе, населяващо областта между Горен Амур и северната граница на Китай, обединява много монголски племена в това число и многобройните татари и е избран за Велик хан. Още през първата година на своето управление (1207 г.) Чингис хан покорява много племена, които живеят в Южен Сибир: напр. буряти, якути н киргизи.
1211 г.
Чингис хан започва завладяването на Северен Китай, което завършва окончателно през последните години от живота му (ок. 1227 г.)
1218—1223 г.
Чингис хан започва завладяването на Се-Хорезам, която тогава обхваща освен същински Хорезам (Наточен Иран) и огромна територия от р. Сърдаря до планинските проходи между Иран и р. Тигър; разпростира властта си и над Оман (Арабия). Част от монголските войски преминават Кавказ и достигат р. Дон (в половецките стели) където през 1223 г. край р. Калка монголците за първи път водят битка с руските войски, които са съюзници на половините. Липсата на съвместни Действия между съюзниците довежда до поражението им. Армията на Чингис хан се отличава с висока дисциплина и точно взаимодействие по време на боя, въведена е система на десетниците. Отлично организираната монголска държава се простира от крайбрежието на Охотско море — на изток, до южното крайбрежие на Каспийско море на запад, В нея влизат — освен същинска Монголия — Северен Китай, по-голяма част от Средна Азия, Южен Сибир и част от Закавказието. Столица на държавата на Чингис хан е гр. Каракорум, край р. Орхон, която се влива в Вайкал. Чингис хан проявява толерантност по религиозните въпроси и запазва съществуващата администрация в покорените страни (под контрола на монголски наместници). Налага високи данъци, осигурява големи доходи на държавата, подкрепя развитието на занаятите и търговията. Организира отлично действаща пощенско-комуникационна мрежа в цялата империя.
1227 г.
Умира Чингис хан. Преди смъртта си той разделя монголската държа ва между четиримата си сина. Титлата „велик хан", Монголия и Северен Китай получава третият му син Угедей; вторият — Чагатай, получава средноазиатските земи на изток от Амударя; четвъртият — Толуй Източна Персия и Северна Индия. Вместо преждевременно починалия най-възрастен син, Западен Сибир (от Иртиш до Урал) и територията от Север до Каспийско и Арабско море — получава Бату, внук на Чингис хан. Наследниците на Чингис хан продължават завоеванията, започнати от него.
1231 — 1234 г.
Монголците завладяват останалата част от Северен Китай.
1231 — 1239 г.
Монголците покоряват Закавказието: Грузия, Армения и Азербайджан.
1235—1242 г.
Бату осъществява големи завоевания в Източна Европа, Превзема Рус (Русия), през 1240 г. — Киев. покорява волжките българи, половяните и други народи, които живеят в долините на Волга и Дон. Татарите навлизат временно в Унгария, Чехия и Полша.
1243 г.
Основана е Златната орда, татарска държава на територията на Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия.
Втора половина на XIII в. Наследниците на Чингис хан водят помежаду си ожесточени войни. В резултат: улусите, или царствта, които първоначално принадлежат на синовете и внуците на Чингис хан, се (разпадат на лични феодални княжества, начело с бейове и емири, често произхождат от фамилията на Чингис хан, или пък от монголски и турски аристократични родове.
50-те и 60-те години на XIII в.
Хулагу, внук на Чингис хан, завладява Иран, Месопотамия и Сирия; в началото на 1258 г. превзема Багдад. Хан Кубилай покорява цял Китай и става император на Китай, със столица Пекин. Той е основател на монголско-китайската династия Юан. Освен върху Китай и Монголия, властта на Кубилай се простира върху североизточната част на Индия (Бенгалия).
През 679 г., когато нахлулите в земите по делтата на Дунав прабългари натикват армията на император Константин Погонат в Черно море, едва ли някой е предполагал, че това е нещо повече от най-обикновен епизод в борбата на Византия с постоянно нахлуващите от север варварски народи.
Но Аспарух, вождът на нашествениците, е дошъл тук за нещо по-различно от обичайното плячкосване на плодородната северна провинция Мизия. Третият по възраст от петимата синове на хан Кубрат, чиято държава на Волга се е разпаднала под ударите на хазарите, най-накрая е открил място под слънцето за онези от племето му, които са го последвали в неговия път на югозапад през необятните руски степи. Аспарух впрочем е открил и княжески престол за себе си - нещо, до което едва ли би се домогнал в родината си. Влизайки в съюз с местните славяни, през 681 г. той сключва първия си мирен договор с Византия - официалното признаване на една нова политическа реалност - България.
Държавните основи, положени от хан Аспарух (загинал около 700 г., вероятно в битка с хазарите), се оказват солидни и непоклатими като масивните каменни блокове, с които той, а и неговите приемници, строят своите градове, крепости и дворци в Североизточна България. Освен качествата на войник и строител този пръв български монарх явно е притежавал и изключителен политически талант, оплоден от продължителната държавна традиция на Волга. След неговата смърт ще измине цяло столетие на кланови междуособици за престола, на коварни интриги и военни експедиции от юг, от Византия; ще изминат около два века преди островът на прабългарите, народ от тюркското семейство, да бъде погълнат от заобикалящото го славянско море - и все пак до нас няма да достигнат някакви по-съществени сведения за търкания на етническа основа в този съюз, където първата цигулка се пада на малцинството. Аспарух впрочем изглежда е съзнавал собствената си мисия - по негова заповед например е съставена първата генеалогия на българските владетели, която извежда корена му от Атила.
Кесарят Тервел
Наследникът на Аспарух, неговият син - хан Тервел, бил човек нисък, дребен на ръст, не бил храбър в битките като баща си, но за сметка на това бил хитър. След себе си той оставил, скалния релеф близо до село Мадара – Мадарският Конник, на височина 23 метра върху отвесна скала . На нея има оставени надписи от него и неговите наследници. Ето и част от неговото писание:
Юстиниан императорът...при българите и при Тервел дойде. На носоотрязания император моите чичовци от Солун не повярваха и си отидоха в Кисиниите... Владетелят Тервел чрез договор даде на императора ... 5 хиляди... Императорът заедно с мене победи добре.
Ето за какво става въпрос. След дворцов преврат през 695 г. император Юстиниан ІІ бил свален от престола и му бил отрязан носа. Той избягал при хазарите, а оттам, след дълги премеждия, при българите, където поискал да проведе таен разговор с Тервел. Той пък се посъветвал с чичо си Кубер, който се бил заселил в земите на днешна Македония (чичовците от Кисиниите), който не повярвал на императора (византиеца с миризлив отрязан нос го бил нападал преди години) и се завърнал у дома. Но все пак Тервел решил да помогне на Юстиниан да си върне престола и с голяма войска от българи и славяни го придружил до Константинопол, където след кратка обсада, Юстиниан успял да намери предател и се промъкнал в града през акведукта. Всичко завършило добре за носоотрязания разгулник, който започнал втория си мандат на императорския трон в Константинопол с парадно шествие. Тервел влязъл триумфално в ромейската столица и се влюбил в красотата на града. Нашият Хан бил първият и последен чуждестранен владетел, почетен официално с титлата кесар. Тя била втора по ранг след императорската и обикновенно се давала на престолонаследника или братя на цезаря. Благодарният Юстиниан сключил съюз с Тервел и споразумение за дълъг мир, чиято най–важна част била преминаването на ромейската област загория към България – така нашата държава стъпвала отвъд Балкана без капка пролята кръв. Но красотата на града запленила ума му и го тласнала към мисли за завладяване на Вечния Град.
Отмъстителят Тервел
Византийските императори по онова време били верни съюзници точно колкото голяма част от жените днес на мъжете си. Юстиниан ІІ нахлул в българските земи с цел да си възвърне подареното на Тервел само 2 години след като ханът му бил спасил безносата глава. Само за няколко часа Тервел прескочил Балкана, изненадал ромеите и опустошил Тракия чак до Златната врата. Навярно си е спомнил за чича си Кубер. И така, недоволни от разгулният си император, войниците го заменили с Филипик Вардан, своя военоначалник. Коварният Юстиниан се обърнал за помощ към Тервел, но било твърде късно. Главата се сбогувала с още една жизненоважна част – врата. Последвали редица преврати и накрая на престола насила бил качен чиновника Теодосий. Той сключил много интересен договор с България – южната ни граница отивала чак до северните предгория на Сакар планина, имало уговорка за предаване на политическите бегълци както и много интересен закон, налагащ мито на стоките минаващи през границата.
Спасителят Тервел
Дошла паметната 718 година. Вече трета година арабите обсаждали Вечния Град. За незнаещите, ще поясня. Мохамеданството вече било завладяло сърцата на голяма част от северните африканци и арабите от Близкия изток. Откъм пиринейския полуостров нахлули техни армии, завладели го и продължили към франките. През това време, през далечената 716 година, арабите блокирали Константинопол по море и суша. Вечният град бил в окаяно положение. Вече трета година в обсада и аха, аха да падне крушата. И тогава станало чудото – на 15ти август 718 година, на зазоряване, Тервел нахлул в лагера с конницата си и изклал арабите, чиито брой, според някои историци, бил около 22 хиляди. Според други – 32 хиляди. Стреснатите арабчета така се уплашили, че още няколко века нямало и помен от тях на Балканският полуостров. И така Нашият Хан Тервел победил арабите и спрял устрема им. Всъщност тяхната цел била да съединят двете армии от изток и запад и да хванат Европа в смъртоносна хватка. Ако не беше нашия бай Тервел, днешната християнска Европа щеше да изглежда много по – различно. Така че поклон на Тервел – спасителят на Християнска Европа.
Наследството на Тервел
Тервел бил човек много хитър. Както видяхме, той сключвал много изгодни договори с византийците и при неговото управление България стъпила на юг от Балкана, сложил началото и на една многовековна мечта на българските владетели – всички те бленували за Константинопол, някои по-малко, други повече. Тервел бил първият и последен чуждестранен владетел почетен с византийската титла кесар. Но най–важното му дело, погледнато от световен мащаб, е победа му над арабите. Тервел, един езичник, спасил християнска Европа.
При управлението на Крум (802-814 г.) някогашното скромно княжество по двата бряга на Долния Дунав е вече мощна държава, която включва цяла днешна Румъния и източната половина на съвременна Унгария, граничейки с владенията на франкския император Карл Велики. Експанзията на юг и югозапад обаче, към славяните в Тракия и по-нататък, в Македония, се натъква на ожесточена византийска съпротива. Конфликтът с император Никифор I Геник минава през множество кръвопролитни стълкновения, докато в едно от тях не загива и самият василевс.
Крум, който според хронистите отпразнувал победата, вдигайки тост с обкования в сребро череп на Никифор, този път вече насочва войските си към Цариград. Пред стените му обаче става ясно, че такова начинание не може да се осъществи без множество обсадни съоръжения и Крум пристъпва към преговори. Разярен от вероломния опит на византийците да го убият по врема на разговорите, той опустошава цяла Югоизточна Тракия и се завръща в столицата си, за да се отдаде на трескава подготовка за нова обсада, в разгара на която умира вероятно от сърдечен удар.
Военното щастие и огромните териториални придобивки на Крум често изтласкват на заден план редица важни стъпки в неговото управление, например законотворчеството му, което открива пътя към пълна феодализация на страната (според някои преувеличени твърдения на древни автори ханът дори наредил да се изкоренят лозята - за да предпази народа си от порока на пиянството). Неговата изключителна фигура обаче впечатлява мнозина изтъкнати европейци векове наред. На неговото законодателство отделя място в творбите си Монтен; Франсоа Рабле, този велик присмехулник, пише за държавата на Крум като за страна, в която няма подлост, клевети и кражби. Той е прототип на Просперо от "Буря" на Шекспир, един от героите на Грифиус в Германия и на Корней във Франция.
Наследил от предшествениците си силна и жизнена държава, но претърпявайки поражения в почти всички водени от него войни, княз Борис I (852-889 г.) предприема далновидни стъпки, които предопределят историческия жребий на България. През 864 г. той покръства себе си и приема името Михаил. Покръства семейството си и своите придворни. На следващата година с желязна ръка налага християнството в страната, като през цялото си властване лавира между противоречивите интереси на Рим и Цариград, постигайки едни или други изгоди за държавата.
Съдбовното приобщаване към християнската цивилизация, чрез нейния византииски модел, носи значителни дивиденти в международните отношения на България. Освен това Покръстването катализира вече напредналия процес на асимилация на прабългарите и траките от славянското мнозинство - процес, в който кристализира българската народност: славянска по своето самосъзнание, език, обичаи.
През 886 г. по покана на княз Борис- Михаил в България пристигат прогонените от Великоморавия ученици на славянските първоучители Кирил и Методии. Те са посрещнати с големи почести още на границата от българския управител на Белград (днешната столица на Сърбия). С благословията на княз Борис I в столицата Плиска, както и в другия център на страната- град Охрид, Македония, възникват две духовни средища с епохално значение за славянската култура. Само в Охрид за 7 години са обучени 3500 ученици.
С непоколебима методичност княз Борис I продължава своята мисия. Той свиква през 893 година църковен събор в Плиска. На него вместо "езическа Плиска" за столица на страната е обявен Велики Преслав. Прогонени са византииските свещеници, защото страната вече разполага с достатъчно добре подготвени собствени служители на Църквата. И най-важното- на Събора от 893 година българския славянски език е обявен за официален-админстративен и църковен. Този език е разбираем и за простолюдието. Той ляга в основата на една културна традиция, която за броени десетилетия прелива далеч зад държавните граници на България.
Извършил делото на своя живот, Борис, все още силен, се оттегля в манастир. Неговото управление дава културно отражение върху развитието на всички славяни и цяла Източна Европа. Той умира през 907 г. Преди да намери вечен покой му е било съдено отново да доказва своята вярност към Християнството- през 893 година, напуска за кратко манастира, детронира и ослепява първородния си син княз Владимир, защото съзаклятничи за възстановяване на езичеството.
След смъртта му, Борис I е обявен за първият светец на създадената от него българска църква. В днешно време прабългарското му, тюркско име, отъждествявано неправилно със славянското Борислав, се среща в почти всички страни, принадлежащи към християнската цивилизация.
Първороден син на княз Борис от съпругата му Мария. Роден е преди покръстването и носи прабългарското име Расате (Хръсате), т. е. в детството си бил възпитаван според тангристкия закон. Като престолонаследник, взел участие в българо-сръбската война през 870 г., в която "бил пленен и окован" заедно с 12 велики боляри. От "скръб по сина си" Борис бил принуден да започне мирни преговори със сърбите. През 889 г., уморен от изпълнения си с превратности живот, Борис се оттеглил от престола и отишъл в манастир. За свой приемник той посочил най- големия си син Владимир, но скоро станало ясно, че новият княз въстанал срещу онова, което представлявало смисъла на бащиния му живот: "започнал с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обичаи". Съвременниците му квалифицирали действията на Владимир като "лекомислени" и "детински", но иронията им е неуместна. Защото Владимир имал подкрепата на една голяма част от аристокрацията, която останала вярна на върховенството на ТАНГРА. По заповед на кана започнали масови гонения на християните - ненапразно Константин Преславски призовава към "мъжество" последователите на Христа. Появили се първите мъченици на вярата, сред които бил и архиепископ Йосиф - по-късно църквата го обявила за светец. Владимир не се поколебал да посегне и на християнските църкви - археолозите твърдят, че Голямата базилика в Плиска била порутена по заповед на кана.
Положението станало още "по-тревожно", когато Владимир започнал мирни преговори с немския крал Арнулф. През септември 892 г. пратениците на немския крал пристигнали в България с предложение "да възобновят стария мир, който имали неговия дядо и баща му Борис". Кан Владимир приел делегацията с "голяма почит и я отпратил с големи дарове" - пролетта на 893 г. Освен чисто търговските клаузи споразумението предвиждало политически съюз между двете държави и отмятането на България от православната коалиция; с една дума, кан Владимир си осигурявал съюзници, преди да се разправи окончателно с християните в държавата си.
От манастира Борис следял внимателно развитието на събитията - когато видял колко далеч е стигнал неговият син, "възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, препасал военен пояс, облякъл царски дрехи и като взел със себе си тези, които се боели от бога, опълчил се срещу сина си". Един старобългарски разказ настоява, че в бунта взел активно участие и Симеон, "който по благоволение божие и Михаилово" (т. е. на Борис) въстанал против отстъпника.
Оказало се, че Владимир надценил силите на езическата реакция - Борис "без всякакво затруднение го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора". За ослепяването на Владимир съобщават единствено западните хронисти, докато българските документи (по оправдани причини) съзнателно премълчават грозната постъпка на "най-християнския" княз на Българите. Нямаме основание да се съмняваме в жестокостта, проявена от Борис; в подобни случаи той винаги предпочитал крайните решения. Според домашните извори Владимир умрял четири години след възцаряването си, т. е. през 893 г. Следователно наскоро, след като бил окован, той бил убит по заповед на новия владетел.
Хронистите са единодушни, че кан Владимир "далеч отстъпвал на баща си по ревност и по деятелност, вършел грабежи, прекарвал времето си в пиянство, пиршества и разврат". Сигурно е обаче, че пороците са му приписани - няма грях, който да не е присъщ за човек, отстъпил от християнската вяра. Църквата се постарала да отдаде на пълна забрава спомена за владетеля, който дръзнал да призове на нов живот ТАНГРА - богът на народа на Българите. Предизвикателството, на което се решил кан Владимир, подсказва, че той не е бил лишен от качества като решителност, самоувереност и инициативност, и като Българи можем само да се гордеем с решителността му да се противопостави на чуждия на Българите "бог" Христос.
Български княз (893-917) и цар (917-927), син на княз Борис І (852-889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен "полугрък", "цар книголюбец" и "нов Птолемей" от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това става български княз. Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба С. I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 обаче С. I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на С. I титлата цар на българите, но през 914 го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин. На 20 август 917 в Ахелойската битка византийската войска била об-кръжена и избита. През 918 се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. През 921 една българска армия достигнала до Дарданелите, за-владяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923 цар С. I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал от сърдечен удар.
По време на царуването на С. I България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3 морета - Черно, Бяло и Адриатическо; С. I имал титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица - Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.
От други източници:
Изследванията показват, че първата война водена от княз Симеон с Византия, е от 894 г., но локализацията на сражението, в което българите побеждават ромейските войски, е някъде в тема Македония, без да се посочва конкретно Адрианопол. В отговор император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите, които нахлуват в българските земи и на територията на дн. Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон. Князът и болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв Хиросфакт българският владетел успява да слючи съюз с печенезите и съвместно с тях да нанесе разгромно поражение на маджарите, принудило ги да се оттеглят в Панония. След като укрепва тила си, княз Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни и сведенията за конфликти и стълкновения са редки. Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун. От това се възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно от Солун, за което свидетелства пограничният камък от с. Наръш с надпис: "В година от създаването на света 6412, индикт 7 (904). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от Бога княз на българите, при Теодор оглу таркана и при комит Дриста." Войната започнала 913 г. е предизвикана от пренебрежителното отношение на съимператора Александър (поел властта поради малолетието на император Константин VII) спрямо българското пратеничество. През 913 г. чрез кавхан Петър българският владетел изказва желанието си да бъде увенчан от патриарх – регента Николай Мистик с титула василевс (равностойна на българската цясър). На срещата между двамата във Влахеринския дворец патриархът поставя на главата на княз Симеон своя епирептарий наместо царска корона. Изследванията показват, че княз Симеон не е бил провъзгласен за "цар на българите" през 913 г. и в този смисъл императрица Зоя не би могла да отмени през 914 г. нещо, което не се е състояло. През 914-915 г. българските войски водят сражения едновременно в Югоизточна Тракия около Адрианопол, в Драчка област и в Солунската тема, като вероятно Адрианопол сам отваря врати пред българския владетел. Явно българите не успяват да задържат града, защото през 923 г. той отново е обект на военни действия от страна на цар Симеон. След поражението при Ахелой и последвалото го второ поражение при Катасирти патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на достоен мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас, които залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович. През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови. Вероятно в контекста на тези събития трябва да се постави свикването на църковно-народен събор, на който българският архиепископ е провъзгласен за патриарх и като такъв коронова княз Симеон за цар на българите. През 921 г. българите поставят на сръбския престол княз Захарий Прибиславич, който обаче влиза в съюзни отношения с Византия и разбива изпратената срещу него българска войска начело с Теодор Сигрица и Мармаис. През 924 г. българска войска, предвождана от кан, миник и ичиргу боил, налага българската власт в Рашка. Преговорите водени между цар Симеон и византийския император Роман Лакапин на срещата им на 9 септември 923 г. до Космидион, не постигат някакъв резултат. Непосредствено след тях българите организират поход срещу Рашка, а през 925 (или 926) и поход срещу Хърватия, където българската войска, командвана от алабагатур претърпява пълно поражение. Вероятно към този период се отнасят и сведенията за контакти на цар Симеон с Римската курия и пристигането на епископ Маделберт и Йоан, дук на Кума, в България.